Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Тогава махни чаршафите от леглото и му събери нещата — заповяда тя на момичето.

— Но… но… къде да ги занеса? — запъна се малката, хвърляйки молещ за помощ поглед към Форсуърт. Тъй като тя беше отскоро в къщата, не знаеше какъв голям авторитет имаше Елиза тук.

— Първо оправете моите стаи — каза Елиза лаконично. — А след това ще мислим какво да правим с нещата.

Касандра се засмя язвително.

— Коя си ти, че ще заповядваш къде да се изнесе моят син?

Елиза устоя на предизвикателния и поглед, стана и отговори съвсем спокойно:

— Касандра, ти отхвърляш моите изисквания, но аз все още съм единствената господарка на тази къща. Ето защо моите указания ще се спазват. Не се нуждая от твоето позволение. — След това тя се обърна към момичето и каза рязко: — Върви и направи това, което ти казах. Веднага.

Момичето се поклони в знак на съгласие и побягна, а след него се разпръснаха и останалите слуги. Те усещаха надигащата се между господарката и нейната леля кавга и искаха своевременно да офейкат.

Елиза се обърна хладно към Касандра в очакване на словесната престрелка, но точно в този момент на вратата се показа Едуард. Младата жена беше шокирана. Тя не можеше да повярва, че изтощеният старец с щръкнала коса, който се приближаваше към нея, е същият онзи обичан, пращящ от здраве мъж, когото познаваше откакто се е родила. Той се беше превърнал в един призрак.

— Вуйчо Едуард? — Тя хвана кокалестата му ръка и я стисна. Безмълвно се взираше в лицето му. Изчезнали бяха пращящите му от здраве бузи и строгите черти от последните години. Потъмнелите му очи плуваха в дълбоки дупки със сини кръгове под тях, които така силно контрастираха с брашняно-бялата му кожа.

— Елиза, момичето ми… — мъчителният му опит да се засмее, издаваше колко е слаб. — Толкова се радвам, да те видя отново. Арабела търсеше компанията ти. Сега тя е вдовица…

Това откритие беше нов удар за Елиза. Изпълнена от съчувствие, тя прегърна вуйчо си, който с мъка съдържаше плача си. Дори и най-малкият знак на симпатия и уважение беше станал рядкост за него и това особено много го наскърбяваше.

— Вуйчо Едуард, толкова много съжалявам — шепнеше Елиза смаяна. — Не знаех това. Бедната Арабела… тя сигурно е неутешима.

Едуард, опитващ се да запази самообладание, и разказа какво се е случило:

— Преди около един месец, при езда, Риланд беше намерен мъртъв в реката. Сигурно конят му се е уплашил и го е хвърлил. Трябва да си е ударил лошо главата, защото се е удавил, преди да дойде на себе си.

— Къде е Арабела? Бих желала да говоря с нея — каза Елиза и огледа салона.

— Тя е на гости у една приятелка — отговори Касандра от вратата. — Сигурно ще се върне по-късно — твърде много бърбори със своите приятелки.

Физиономията на Едуард се изкриви, като че ли получи спазъм. Той притисна корема си и пот изби по челото му. Елиза хвана ръката му, за да го отведе до креслото, но той отказа помощта й с поклащане на глава и веднага след това болката му премина. С мъка той се изправи.

— Ще се кача горе да си легна. В последно време никак не се чувствам добре и съм много изморен.

— Вуйчо, трябва да те попитам нещо… — Елиза погледна в стъклените очи на Едуард и изпита страх да зададе въпроса, разяждана от ужасни съмнения… — От какво си болен? Когато те видях за последен път, ти беше здрав и съвсем бодър. Какво казват лекарите?

— Ах, лекарите! — кимна Едуард уморено. — Те само си блъскат главите. Тази пронизваща болка… тя започна скоро след твоето отвличане. Моята скъпа Касандра се грижи за мен, откакто ми е така зле. Лекарите ми дадоха някакъв отвратителен сироп и жена ми ме уверява, че помагал… но аз ставам все по-слаб…

Той се затътри към вратата.

— Бедно дете, за теб трябва да е било ужасна изненада да разбереш, че с Едуард нещата се развиват толкова зле — забеляза Касандра и се запъти към Елиза. Когато поиска да я погали по бузата, племенницата й се дръпна назад, но Касандра подмина това с усмивка и продължи с престорена загриженост: — Ние всички сме много обезпокоени за него. — Тя хвърли един поглед през рамо, за да осигури подкрепа от страна на синовете си. — Направихме най-доброто, на което сме способни, за да му помогнем.

— Да, най-доброто — потвърди Форсуърт и се усмихна. — Никой не може в нищо да ни обвини.

Касандра вдигна равнодушно рамене.

— Няма да изкара и една година.

— Сигурно вече правиш приготовления за погребението му — отвърна злъчно Елиза.