Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

— Обичам те — прошепна тя с лека въздишка. — Все още ми е трудно да го призная, но ми се струва, че те обичах още през оная нощ, когато направи от мене жена.

Коул не отговори, но в очите му се четеше ням въпрос.

— Когато ти напусна Ню Орлиънс, почувствах, че в мене нещо се прекърши — призна тя срамежливо. — Боях се, че никога вече няма да те видя.

— Значи и двамата еднакво сме изстрадали раздялата — промърмори разчувстван Коул.

— А от Брегър няма защо да се страхуваш. В сърцето си винаги съм носила само теб.

Ръката му проследи топлите и меки извивки на гърба й.

— Искаш да кажеш, че трябва да му благодаря, задето оперира крака ми?

— Няма да е зле — каза Алена. После взе металното парче от нощното шкафче и го вдигна срещу светлината, за да може Коул да го види по-добре. — Не се ли радваш, че махна това нещо?

— Е, все пак ще почакам да видя какво ще излезе, пък после ще му благодаря. Става ли?

— Добре. А ще му кажеш ли тогава и защо му се сърдиш?

— Не мога всичко наведнъж, миличко. Едната работа се отнася до тялото ми, но другата засяга моята гордост.

— Опитай все пак.

Алена го целуна бегло по устните и притисна гърдите си към него. Коул почувства как малките твърди зърна сякаш прогарят кожата му. Простена леко от това сладко мъчение и я обсипа с бурни целувки. Всичко друго, дори парещата болка в крака му, беше забравено.

На разсъмване Алена се надигна. Коул я видя, вече облечена, да четка косите си, стигащи до под раменете. При тази гледка той изпита такова удоволствие, че неволно затвори очи. Преди да слезе долу, тя бързо го целуна по устните. Коул тъкмо беше започнал да се чувства самотен, когато тя се върна, носейки пълен поднос. Седна с кръстосани крака на леглото и започна внимателно да го храни. Живите й блестящи очи и щастливата й усмивка превърнаха сутринта в незабравимо преживяване. После Алена слезе отново долу и го остави за малко сам.

Докато я нямаше, Коул посегна към няколкото отдавна пренебрегвани медицински списания на нощното шкафче.

— Добро утро, доктор Лейтимър! — прогърмя внезапно силният глас на Брегър Дарви. Коул видя, че на вратата зад него е застанала и Алена.

— Как се чувства моят безценен пациент в тази прекрасна утрин? — осведоми се Брегър и приближи до леглото. По всички личеше, че се намира в необичайно добро настроение.

— Като оставим настрана непрекъснато растящото ми раздразнение — отлично — изръмжа Коул, избягвайки погледа на жена си.

Брегър притегли до леглото един стол и седна.

— Много ми е трудно да разбера защо в последно време предизвиквам твоя гняв със самото си присъствие. Сега, когато добрият Бог ми позволи да махна от крака ти онова проклето парче, мисля, че е дошло време да изясним някои недоразумения. — Брегър извади лулата си и взе да я пълни бавно и внимателно. Очевидно чакаше Коул да започне.

— Ако имаш да свършиш нещо, не се чувствай задължена да стоиш при нас. Разговорът сигурно ще трае дълго и съвсем няма да е интересно.

— Не бързам за никъде — отвърна тя с очарователна престорена невинност. — Всъщност предпочитам да остана при вас и да слушам.

— Тогава пък аз предпочитам да мълча! — заинати се Коул и отпусна глава на възглавницата.

— Аз пък ще остана толкова време, колкото трябва, за да изясним всичко — настоя Брегър.

— По дяволите, човече! — нахвърли се невъздържано върху него Коул. — Нима искаш да изкарваш кирливите си ризи пред жена ми?

— Както добре знаеш, моето лошо име се дължи на доста клюки и измислици, Коул. — Брегър невъзмутимо се зае да пали отново лулата си, загаснала по време на разговора.

— Тук не става дума за името ти, а за елементарно благоприличие. Това, че си ме измамил като приятел и си имал някаква връзка с Роберта, бих могъл да ти простя донякъде. Но че си я изпратил при онази акушерка шарлатанка, когато е очаквала дете от тебе, е наистина непростимо.

Брегър се задави от дима и се закашля така, че от лулата му захвърчаха искри. На лицето му още беше изписано огромно изумление, когато най-после успя да проговори:

— Роберта… и аз?

— Да — потвърди Коул. — Тя се закле на смъртното си легло, че ти си бащата на детето.

— Проклета лъжа! — подскочи Брегър. — Тя наистина ми даваше неприкрити аванси, когато се виждахме, но кълна ти се, Коул, никога не съм имал никакви намерения спрямо нея и не съм го скривал. Много добре знаех, че тя иска само да те дразни и да ти причини болка. Два пъти дори я изгоних от кабинета си. Предполагам, че на това се дължи омразата й към мене.