Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

— Помислих, че ти се е случило нещо — каза Алистър с въздишка на облекчение, когато видя приближаващия се лъч на фенера. — Чух те да викаш. — Другарят му обаче продължаваше да мълчи и той се надигна с усилие от пейката, обладан от тревога. — Ръд? Ти ли си, Ръд? Защо не ми отговаряш?

— Боя се, че не може, Алистър — отвърна Сарина, като пристъпи в салона.

Алистър отскочи назад и възкликна, сякаш бе видял привидение.

— Какво си му сторила?

Тя се усмихна мрачно, отиде под стълбата и остави фенера на една маса.

— Избавих го от мъките му, предполагам.

— Искаш да кажеш, че… си го… убила?

Макар че нямаше как да види изражението на опърленото му лице, Сарина ясно долови неверието в тона му.

— Може би.

— Не мога да повяр… — поде Алистър, но тутакси си припомни всичко, което им бе причинила. Внезапно го обзе страх, който накара кожата на тила му да настръхне. — Стой настрана от мен, кучко!

— Защо, Алистър? Нима бих могла да ти сторя нещо по-лошо от онова, което ти самият заплаши да сториш с мен?

Очите му се ококориха широко на фона на черното лице, а от покритите му с мехури устни се изтръгна гъргорещ вой. Не можеше да позволи на тази жена да приложи спрямо него някоя от собствените му заплахи.

— Ти си самия дявол!

Сарина беше изумена от собственото си хладнокръвие. Винаги бе смятала, че при опасност ще изпадне в паника и ще е напълно безполезна както за себе си, така и за околните. Тя поблагодари мислено на бога за безстрашието, с което я бе дарил, и продължи да предизвиква мъжа пред себе си:

— Стига, Алистър, нима димът, който очерня комина, има право да го кори, че е черен? — Още преди да довърши, Сарина осъзна колко е неуместно да се шегува така с човек с толкова силно обгорено лице и се изкикоти развеселено. После пъхна ръце в джобовете си, стисна дръжката на пистолета и сви рамене. — Не би трябвало да се шегувам, когато толкова те боли. — Тя поклати скръбно глава и рязко смени темата. — Така! Няма ли вече да послушаш съвета на Ръд и да се предадеш?

— Мръсница! — изрева Алистър. — Какво по-лошо би могла да ми сториш?

— Да те пратя на оня свят.

Изневиделица той измъкна от левия джоб на сакото си пистолет и се ухили победоносно.

— Аз съм на ход, кучко!

Сарина стрелна оръжието с поглед и светлината на фенера проблесна за миг в лешниковите й очи.

— Преди да ме убиеш, Алистър, би ли ми отговорил на един-единствен въпрос? Защо го правиш? Защо измина целия този път и създаде такъв хаос в живота ми? Толкова ли ме мразиш?

— Защо ли? — Алистър изсумтя презрително, поразен от недосетливостта й. — За пари, естествено. За какво друго?

— Пари? — Тя сбърчи объркано чело. — Но Лидия ти остави всичко. Не ти ли стигна?

Сатанинският му смях смрази кръвта във вените й. Винаги бе смятала този мъж по-скоро за демон, отколкото за човек.

— Глупачка! Лидия не ми остави нищо. Откакто ти отиде да живееш при нея, тя направо се побърка по теб и забрави за своя племенник. Написала е ново завещание, в което оставя всичко на теб. За мен няма и пени.

Отговорът бе толкова изненадващ, че Сарина не успя да го проумее.

— Но аз видях завещанието — възкликна тя. — Ти сам ми го показа. В него като неин единствен наследник беше посочен ти.

— Това беше старото й завещание, което Ръд бе съставил преди да станеш повереница на Лидия. Тя обаче е решила да действа зад гърба ни и тайно е написала ново. Не знаех това, а бях изпаднал в отчаяна нужда. Нали разбираш, кредиторите бяха започнали да ми опяват денонощно и заплашваха да ме тикнат в затвора. Залъгвах ги, доколкото можех, като се надявах, че Лидия ще ми направи услугата да умре, но положението вече ставаше нетърпимо, а аз исках да живея. — Той сви измъчено рамене. — Вечерта преди да умре, сложих бучиниш в онзи отвратителен тоник, който пиеше винаги преди лягане.

Сарина зяпна.

— Искаш да кажеш, че ти… че тя…

— Да, тя не умря от естествена смърт — довърши вместо нея Алистър с ехидна усмивка, която сгърчи цялата дясна половина на лицето му. — Беше ми писнало да се карам с нея и да я моля като просяк за всеки фартинг, който благоволяваше да ми подхвърли, така че поех нещата в свои ръце и… — От устните му се изтръгна налудничав кикот. — … избавих старата вещица от мъките й. Съмнявам се дали въобще е разбрала какво направих. Поне онзи неин глупав лекар със сигурност не разбра.

— О, Алистър, как си могъл?!

— Всъщност беше съвсем лесно. Трябваше само да си помисля колко богат ще бъда, когато Лидия умре. Вярвах, че всичко ще бъде чудесно, докато не разбрах какво е сторила проклетницата.