Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

— Ако я пипнем — уточни Ръд. Вече започваше да се съмнява кой е по-ловкият в тази игра на котка и мишка. Момичето очевидно беше напълно наясно какво прави. Да, замислеше ли се, Ръд можеше да се закълне, че в мига преди да хвърли вазата, Сарина се бе надвесила над парапета с триумфална усмивка, изписана на красивото й лице.

Бързо увиха главата на Алистър в кърпа, след като наложиха компреси на окървавеното чуканче, останало от ухото му. До преди малко това преследване му бе доставяло истинско удоволствие, но сега цялото му желание и енергия се бяха изпарили. Сега копнееше да хване Сарина час по-скоро и от всяка измърморена от него дума ставаше все по-ясно, че от мига, в който я улови, до мига, в който ще да я убие, животът й ще представлява едно жестоко, нечовешко мъчение.

Двамата злодеи се качиха на горния етаж и се заеха да претърсват всяко кътче. Стигнали бяха почти до средата, когато нейде отдолу долетя странен, мелодичен звук, приличен на зов на сирена. Те се спуснаха предпазливо по стълбите, като се стараеха да избягват по-големите порцеланови късчета, които заплашваха да прободат подметките им. Едно от тях все пак успя да се забие в крака на Ръд и той се принуди да остави за момент фенера си на мраморния под, за да го извади.

Всички стаи па първия етаж бяха вече тъмни и колкото и да се оглеждаха, двамата не виждаха нищо. Изневиделица от тъмнината изскочи един бял призрак и се понесе към тях с пронизителен писък, който определено бе женски. Алистър и Ръд изкрещяха ужасено и се разбягаха в различни посоки. Сега адвокатът бе този, който си изпати. Докато преследвачите й претърсваха втория етаж, Сарина бе преровила кухнята и беше измъкнала оттам дебел, навит на макара канап, тежък железен котел и голяма торба с брашно, която постави в него за допълнителна тежест. Сетне й хрумна да метне един бял чаршаф върху котела, за да заприлича на привидение. С парче канап, завързано за дръжката му, тя го закачи за едно от перилата на стълбите. Второ, доста по-дълго парче канап уви около котела — по-точно около корема на своя призрак — и се спотаи, стискайки другия му край, в сянката под стъпалата. Там зачака спокойно, както паяк чака жертвата да се оплете в мрежата му. Тежкият котел блъсна адвоката с все сила. Ръд се просна по гръб върху обсипания с остри късчета под и застина неподвижно, втренчил поглед право нагоре, където призракът продължаваше да се люлее напред-назад като махало.

— Жив ли си? — попита боязливо Алистър. Изпитваше сериозни опасения, че адвокатът е мъртъв, защото погледът му беше изцъклен и като че ли бе престанал да диша. В опит да го свести, Алистър стовари доста грубичко юмрук върху гърдите му и Ръд рязко си пое дъх със свистене.

— Какво ме удари? — прошепна дрезгаво той, благодарейки на бога, че може отново да диша.

— Един призрак — саркастично му отговори Алистър. — Измайсторен от Сарина.

Ръд преглътна и предпазливо опипа тила си, където бързо набъбваше голяма подутина. Но това не бе всичко. Нещо остро пронизваше рамото и задните му части. Адвокатът се обърна на една страна, за да удостои Алистър с честта да извади парчетата порцелан от плътта му.

— Беше пълна глупост от твоя страна, че я изхвърли от къщата на леля си — каза той със злокобния тон на човек, завърнал се току-що от оня свят. — Мисля, че още не ни е простила.

— Аз имам да й прощавам за много повече неща — изръмжа Алистър, като се взря в сянката под стъпалата. После вдигна високо фенера си и запристъпва предпазливо напред. Сигурен бе че е съзрял някакво раздвижване в мрака. — Там отзад ли се криеш, Сарина?

Бронзовата поставка за книги полетя към него като прилеп, изникнал от дълбините на ада, и попадна право във фенера. Стъклото се строши и газта, която се разля по дясната страна на Алистър, тутакси лумна в пламъци. Огънят бързо прогори дрехите му и стигна до кожата. Алистър изкрещя от ужас и болка. Сетне се завъртя и панически хукна към входната врата, като дърпаше яростно пламналата превръзка на главата си. Ръд тъкмо се мъчеше да се надигне, когато съзря живата факла и с ужасено възклицание се просна отново на пода. Алистър го прескочи и се втурна навън под проливния дъжд. Другарят му се изправи залитайки и закуцука след него към предната веранда, притиснал една ръка към главата си, а другата — към окървавения си задник.

— Мисля, че трябва да се омитаме, преди да ни е убила — извика той през рева на бурята. — Вече е достатъчно разярена.