П. Удхаус - Огненото ухажване на Мордрид

Глождело го разкаяние. Тормозело го диво съжаление за онова, което можело да бъде. Никога не си бил въобразявал, че с всички тези Бифита и Гъфита, дето се препъвали из краката му, е имал шанс по-голям от осем на сто да спечели това прелестно създание, но поне се тешал с мисълта, че и неговото име фигурирало в списъка. А сега вече бил окончателно задраскан. Може да наречете Мордрид завеян, романтичен, непрактичен, но поне имал достатъчно разум, за да осъзнае, че когато се опитваш да направиш благоприятно впечатление на обожавалия обект, няма нищо по-страшни от това да подпалиш дома, където обектът се е родил и израснал, където всяко камъче и тревичка са несъмнено предмет на обожание още от време то, когато обектът е прохождал.

И тъкмо стигнал до тази точка в размишленията и се канел да прехвърли през плета двеста трийсет и втората овца, когато — с внезапност, която му подействала като избухнал нитроглицерин — лампите в библиотеката светнали. Известно време Мордрид продължил да лежи разтреперан, след което предпазливо надникнал иззад ъгъла на кушетката, за да провери кой го е посетил.

В стаята била влязла процесия от трима души. Най-отпред крачел сър Мъргатройд с поднос сандвичи в ръце, следван плътно от лейди Спрокет-Спрокет със сифон и чаши. Шествието се затваряло от Анабела, която носела шише уиски и бутилки лимонада.

За случайния наблюдател нямало съмнение, че целта на появата им е малък семеен съвет, така че — ако не било едно дребно обстоятелство Мордрид, за чиято природа мисълта да подслушва била отблъскваща като за всички Мълинъровци, би скочил на крака с учтиво „извинете!“ и би понесъл одеялото си в друга посока. Ала дребното обстоятелството било, че преди да легне на дивана, сритал чехлите си под него, и то на недосегаемо разстояние. А благовъзпитаният скромен Мордрид никога не би представил пред взора на Анабела босите си крака.

Затова продължил да лежи безмълвно, а тишината се нарушавала единствено от съскането на сифона и пукането при отварянето на лимонадите.

Пръв проговорил главата на семейството.

— Туйто! — мрачно заявил той.

Чуло се сподавено „гъл-гъл“ — лейди Спрокет-Спрокет пиела лимонада. След това тихият й благовъзпитан глас нарушил мълчанието:

— Да, това е краят.

— Именно краят — тъжно потвърдил сър Мъргатройд. — Вече е безпредметно да ритаме срещу съдбата и лошия късмет. Тук сме и тук ще си изгнием в този проклет мавзолей, дето лапа всяко пени от доходите ми. А ако не беше онази глутница услужливи, гадни малоумници, досега да е изгорял до основи и представителят на застрахователното дружество вече да стои върху още топлата пепел и да пише лелеяния чек. Чумата да ги тръшне тези идиоти! Не, ти видя ли как онзи тиквеник Фрип търчеше като изтърван с кофите?

— Как можех да не го видя! — произнесла с много чувство лейди Спрокет-Спрокет.

— Анабела! — рязко рекъл баща й.

— Да, татко?

— Последните ми впечатления, плод на наблюдателното бащино око, ми подсказаха, че си привлечена от младия Олджърнън Фрип. Държа да те уведомя, че ако допуснеш да се оплетеш в коварните му мрежи или в тези на Уилям Бифинг, Джон Гъфингтън, Едуард Просър, Томас Мейнпрайс и Фредерик Бут, ще го сториш само през трупа ми. След всичко, което изживяхме тази нощ, въпросните млади мъже няма да престъпят повече прага ми. Да се не видят дано и те, и кофите им! Като си помисля само, че можехме да си живеем в Лондон…

— В някое уютно апартаментче… — додала лейди Спрокет-Спрокет.

— На две крачки от моя клуб… — продължил сър Мъргатройд.

— Близо до магазините…

— В съседство с театрите…

— Недалеч от нашите близки и приятели…

— Ако не бяха — обобщил изказванията сър Мъргатройд — злонамерените действия на всички тези Гъфингтъновци, Бифинговци, непоносими Фриповци и изобщо мъже, които не бива да бъдат допускани в близост до кофи, когато една ипотекирана до последната керемида къща тъй прелестно се е подпалила. Трябва да ти призная — продължил сразеният човечец, — че когато Анабела прояви съобразителност — за което не мога да не я похваля — и оцени великолепните данни на младия Мълинър, аз вече виждах щастливия завършек. Поколения наред Сматъринг Хол плаче за млад мъж, който да използва кошчето за отпадъци вместо пепелник. Бях убеден, че най-сетне ни е споходил нашият ангел-хранител.

— Той направи каквото можа, татко.

— Никой не би могъл да стори повече от него — сърдечно се съгласил сър Мъргатройд. — Още го виждам как ловко преобръща кофите и се препъва в краката на онези магарета. Примирах от удоволствие, като го гледах как им се пречка. Не си спомням да съм срещал млад мъж, който да ми е вдъхвал повече уважение. Какво като е поет? На поетите нищо им няма! Че то, ако е въпросът, аз самият си падам малко поет. На последния банкет на Верните синове на Устършир съчиних едно стихотворение, което — трябва да ви кажа — предизвика всеобщо възхищение. Прочетох го на момчетата, като си пиехме накрая портвайна, и те ме вдигнаха на ура. В него се говори за една млада дама от Итака, която се държала по-така…