П. Удхаус - Огненото ухажване на Мордрид

Сърцето му се свивало от болка, като наблюдавал гнусната експедитивност на тези млади мъже. Те домъкнали кофи. Строили се в редица. Фреди Бут скочил, гъвкав като пантера, на балкона, Олджи Фрип се покатерил на една градинска количка и започнал да му подава всичко необходимо. А след като Мордрид, опитвайки се да внесе своята лепта в общия героизъм, се препънал и съборил Джак Гъфингтън, а после прекатурил две пълни кофи върху Тед Просър, те учтиво, но твърдо го посъветвали да се оттегли зад кулисите и да не мърда оттам.

Последвалите десет минути били черни за младежа. Един поглед върху изкривеното от ярост лице на сър Мъргатройд, наблюдаващ операцията по гасенето, му стигал, за да прозре отчаяната тревога на горкия човечец за безопасността на потомственото му имение и ненавистта му към човека, подложил го на такава опасност. Същото се отнасяло и за лейди Спрокет-Спрокет и Анабела. Мордрид прочел отчаянието в погледите им и мисълта, че не след дълго въпросните погледи ще се обърнат към него с безмълвно обвинение, го смразила до мозъка на костите.

След минута-две Фреди Бут излязъл от спалнята и оповестил, че положението е овладяно.

— Изгасихме го! — гордо заявил той и скочил пъргаво на моравата. Знае ли някой чия е тази стая?

На Мордрид му призляло, но пословичната храброст на Мълинърови му вляла сили. Той пристъпил напред — блед и напрегнат.

— Моя! — признал.

Моментално се превърнал в център на вниманието. Шестимата млади мъже впили погледи в него.

— Ваша?

— А, ваша, значи?

— И как стана това?

— От какво се запали?

— Да, наистина — от какво?

— Все някак е започнало — пояснил капитан Бифинг, който се отличавал с бистър ум. — Искам да кажа, че няма как иначе, нали ме разбирате?

Мордрид мобилизирал гласните си струни.

— Ами… пушех… и предполагам, че съм хвърлил цигарата в кошчето, а то беше пълно с хартия…

— Пълно ли? Че защо е било пълно?

— Ами… пишех стихове.

Всеобща озадаченост.

— Какво? — попитал Тед Просър.

— Какво пишел? — недоумявал Джак Гъфингтън.

— Пишел стихове ? — обърнал се капитан Бифинг към Томи Мейнпрайс.

— И аз така чух — отвърнал не по-малко потресеният Томи Мейнпрайс.

— Този пишел стихове — съобщил Фреди Бут на Олджи Фрип.

— Искаш да кажеш, че пише стихове?

— Да, стихове.

— Ще пукна!

— Дръжте ме, ще падна!

Неприкритото им презрение било неописуемо. Мордрид се смалявал, докато ги слушал. Думата „стихове“ прелитала от уста на уста и присъстващите я изговаряли със силно съскане в началото. Разумът му подсказвал, че те са тъпанари, еснафи и ръбове, които не биха разпознали безценното и прекрасното дори ако им го завреш в очите, но от това не му станало по-леко. Съзнавал, че трябва да ги презира, но никак не е лесно да презираш, когато си по халат и без чорапи, а хладният вятър ти брули глезените. Затова, както казах, само се топял от яд. И накрая, когато видял как икономът се навежда със свити устни към ухото на готвача, който бил малко глух, и след като метнал изпълнен с отвращение поглед към Мордрид, му казал нещо, като произнасял членоразделно сричките, нещо в племенника ми се пречупило.

— Извинете ме, сър Мъргатройд — обърнал се той към домакина, — но неотложна работа ме принуждава незабавно да се прибера в Лондон. Ще замина сутринта с първия влак.

И с тези думи се прибрал в стаята си.

За нощуване в бедствени условия моят племенник няма равен на себе си, защото кой може да се похвали с неговия богат опит? Какво са за него малко пепел и овъглени останки от мебели? Но като се прибрал в спалнята си, един-единствен поглед му стигнал, за да установи, че при тъй създадените условия и дума не можело да става за сън. Да оставим настрана неприятния остър мирис на изгоряла поезия — стаята, благодарение на неспестеното усърдие на Фреди Бут, наподобявала нещо като вътрешен водоем. Килимът бил подгизнал, а върху леглото би могла да се почувства уютно само патица.

Поради тези причини десет минути по-късно Мордрид вече бил в библиотеката, излегнат удобно на една кушетка с висока облегалка, и в старанието си да постигне забрава усърдно броял овце, прескачащи висок жив плет.

Ала сънят отказвал да го споходи. Пък и дълбоко в себе си не го и очаквал. Когато човешката душа е подложена на средновековни изтезания, тя не е в състояние да се свие на кълбо, да затвори очи и да зачака ни лук яла, ни лук мирисала полагаемите й се осем часа. Можел да брои овце до прималяване, но каква полза от това, когато всяка овца придобивала чертите и формите на Анабела Спрокет-Спрокет и — нещо повече — му хвърляла изпълнен с укор поглед точно преди да се метне през живия плет?