П. Удхаус - Портрет на строга възпитателка

— Полезно е човек да извлича нещо забавно от живота. Знаеш ли защо съм тук?

— Изобщо не ме интересува. Кажи де — защо си тук?

— Забравих къде се намирам и си запалих една цигара. Олеле!

— Сега пък какво има?

— Стори ми се, че нещо изцвърча. Допускаш ли, че тук има мишки?

— Естествено. Гъмжи от тях.

И тъкмо щял да й ги опише най-подробно — големи, тлъсти, хлъзгави, енергични мишки, — когато нещо твърдо и остро го улучило болезнено по глезена.

— Олеле!

— Ах, извинявай! Ти ли беше това?

— Аз.

— Ритах напосоки, за да отпъждам мишките. Много ли те заболя?

— Съвсем малко повече от страшно много. Благодаря ти за загрижеността.

— Съжалявам.

— Аз също.

— Но ако бях улучила някоя мишка, сигурно щеше да й стане много неприятно.

— Убеден съм, че щеше да изживее най-големия удар в живота си.

— Извинявай.

— Моля те, няма за какво. Струва ли си да се тревожа за един счупен глезен, когато…

— Когато какво?

— Забравих си мисълта.

— Когато сърцето ти е разбито?

— Сърцето ми си е цяло-целеничко! — По този въпрос Фредерик не желаел да има неясноти. — Аз съм весел… щастлив… Кой е този Дилингуотър, дявол да го вземе! — завършил заядливо.

Минута мълчание.

— Един мъж.

— И къде се запозна с този мъж?

— Той също гостуваше на Пондърби.

— А къде се сгодихте?

— У Пондърби.

— Че ти на два пъти ли им гостува?

— Не, защо?

Фредерик се задавил от възмущение.

— Когато замина на гости на семейство Пондърби ти беше сгодена за мен. Нима твърдиш, че си развалила годежа, запознала си се с Дилингуотър и си се сгодила за него само в продължение на тези две седмици, през които беше там?

— Да.

Фредерик онемял. По-късно се сетил, че е трябвало да възкликне: „О, жени, жени!“, но за момента нямал думи.

— Не виждам с какво право ме критикуваш — обадила се Джейн.

— Че кой те критикува?

— Ти.

— Кога?

— Току-що.

— Небето ми е свидетел — възкликнал младият Мълинър, — че нито с дума не съм издал мнението си, че в живота си не съм срещал по-долно и възмутително поведение от твоето. С нищо не съм показал, че признанието ти ме потресе до дъното на душата ми.

— Не е вярно — издаде се! Защо изсумтя?

— Ако сезонът на сумтенето в Бингли-на-морето още не е открит — хладно забелязал Фредерик, — трябваше да бъда известен по-отрано.

— Имах пълното право да се сгодя за когото пожелая и с каквато скорост пожелая, след като ти така жестоко се отнесе с мен!

— Това пък какво означава?

— Много добре знаеш!

— Извинявай, но не знам. Ако намекваш за отказа ми да си сложа вратовръзката, която ми подари за рождения ден, държа отново да повторя основанието си: тя е от онези вратовръзки, с които никой почтен, уважаващ себе си мъж няма да се покаже пред хората дори мъртъв в канавка. А на всичко отгоре цветовете й са на клуба на колоездачите и въдичарите, в който аз не членувам.

— Не става дума за това. Имам предвид обещанието ти да ме изпратиш на гарата, когато заминавах за Пондърби, вместо което ти ми се обади по телефона, че имаш важна работа, и аз си казах тогава: ще взема по-късния влак, за да имам време да хапна в „Бъркли“, и кой, мислиш, бе първият човек, когото съзрях там в отсрещния ъгъл? Твоя милост, който се тъпчеше с храна в компанията на едно отблъскващо същество с розова рокля и къносана коса. Ето какво имам предвид.

Фредерик се хванал за главата.

— Я повтори!

Джейн повторила.

— О, богове!

— Бях като ударена с мокър парцал. Нещо в мен се пречупи и…

— Мога да ти обясня всичко.

В тъмното гласът на Джейн го лъхнал със смразяващ студ:

— Да ми обясниш?

— Да ти обясня.

— Всичко?

— Всичко.

Момичето се изкашляло.

— Преди да започнеш — предупредила го тя, — нека ти напомня, че познавам всичките ти роднини от женски пол.

— Нямам намерение да говоря за роднините си.

— Аз пък си помислих, че ще я изкараш леля или втора братовчедка.

— Нищо подобно. Тя е кабаретна звезда. Може би си я виждала в „Би-бип“.

— И това според теб е обяснение?

Фредерик вдигнал ръка, за да я накара да млъкне. После се сетил, че тя не вижда в тъмното, та я свалил.

— Джейн! — започнал той с гръден, трепетен глас. — Спомни си онзи пролетен ден, когато се разхождахме двамата из Кенсингтънската градина. Слънцето грееше, небето беше ясносиньо с пухкави облачета, а от запад подухваше лек…

— Ако целиш да ме разнежиш с тези…

— Нищо подобно. Това бе лиричното въведение. Та както се разхождахме, при нас дотича едно пекинезче и ни подуши краката. Мен това не ме впечатли, но ти изпадна в див възторг. И от този момент нататък аз имах една-единствена цел в живота си: да открия собственика и да откупя кучето от него. След продължителни и твърде изтощителни проучвания попаднах на следите на животното. Оказа се собственост на дамата, в чиято компания си ме видяла да хапвам — съвсем леко и в никой случай не съм се тъпкал — в „Бъркли“. Успях да се запозная с нея и незабавно се заех да й привлека окото с някоя достойна за кучето сума. Парите нямаха значение за мен. Мислех си само как ще ти връча това зверче и как личицето ти ще светне от признателност. Исках да те изненадам. На сутринта жената ми съобщи по телефона, че приема последното ми предложение, затова бих ли я поканил на обяд, та да сключим сделката? Ако знаеш какво изживях, докато ти се обаждах да ти кажа, че няма да мога да те изпратя на гарата, но нямаше как. Ако знаеш също така какво изживях, докато седях цели два часа и слушах тази обилно гримирала особа да ми обяснява как комикът й провалил последния номер, като се появил внезапно зад гърба й и се престорил, че пие мастило — но и това изтърпях. Стиснах зъби и бях възнаграден за геройството си — още същия следобед се снабдих с кучето. А на другата сутрин получих от теб писмо, че с годежа ни е свършено.