П. Удхаус - Портрет на строга възпитателка

— Не знаех, че ще бъдеш тук.

— Нима?

— Ако знаех…

— Имаш сажда на носа.

Фредерик изскърцал със зъби и се бръкнал за носна кърпа.

— Може би най-добре да си отида — продължил той.

— Да не си посмял! — срязала го госпожица Олифант. — Тя с такова нетърпение те очакваше. Макар че, ако пита мен…

— Да? — хладно изрекъл Фредерик.

— Нищо.

Настъпила неприятна тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на мъж, който се чуди коя от трите забележки, хрумнали му едновременно, звучи най-оскърбително. В този миг в стаята влязла Уилкс с поднос в ръце.

— Не че искам да ти се бъркам — подхвърлила небрежно госпожица Олифант, — но не ти ли се струва, че би могъл да помогнеш на старата жена? Всеки би видял колко е тежък подносът.

Фредерик, изваден грубо от дълбокото му размишление, скочил на крака, пламнал от срам.

— Страх ме е да не се преуморите, бавачке — продължила загрижено девойката и гласът й трептял едновременно от възмущение и състрадание.

— Аз тъкмо щях да й помогна — изломотил Фредерик.

— Нима? Особено след като тя сложи подноса на масата. Горката ми стара бавачка! Колко ли ви беше тежко!

За кой ли път, откак се познавали, Фредерик се зачудил на невероятната способност на бившата му годеница да го представя във възможно най-неблагоприятна светлина. Имал чувството, че са го спипали в момента, в който нанася на домакинята удар с тъп предмет по главата.

— Той винаги си е бил недосетлив — махнала с ръка бавачката. — Хайде, мастър Фредерик, сядай да си пиеш чая! Сварила съм ти и две хубави яйца. Знам колко обичаш варени яйца.

Фредерик стреснато погледнал подноса. Да, най-страшните му очаквания се сбъднали. Яйца — при това от големите. Стомахът му, доста разглезен напоследък, уплашено изхлипал.

— Да — продължила Уилкс да развива същата тема. — Умираше си за яйца! И за кейк също. Боже, като си спомня как преяде с кейк на рождения ден на госпожица Джейн и после цяла нощ повръща!

— Моля ви! — потреперила госпожица Олифант и изгледала хладно ферментиращия Фредерик, който тънел в бездните на себеотвращението.

— Не, благодаря, не искам яйца.

— Мастър Фредерик! Веднага да изядеш хубавите варени яйца! — произнесла госпожица Уилкс. Гласът й все още звучал любезно, но вече с лек динамитен оттенък.

— Не искам яйца!

— Мастър Фредерик! — Барутът избухнал. Фредерик още веднъж станал свидетел на странното превъплъщение — крехката стара женица се превърнала в несломима сила, срещу която само един Наполеон би дръзнал да се опълчи. — Не искам никакво цупене!

Фредерик преглътнал болезнено.

— Извинете — смирено измънкал той. — С удоволствие ще хапна едно яйце.

— Две! — поправила го госпожица Уилкс.

— Две — съгласил се той.

Госпожица Олифант хвърлила сол в раната.

— О, виждам, че и кейк има предостатъчно. Колко мило от ваша страна! Но аз бих внимавала много на мястото на господин Мълинър. Кейкът е доста тежка храна. Не разбирам — обърнала се тя към госпожица Уилкс с глас, който преди години се струвал на седемгодишния Фредерик страшно възрастен и превзет — защо някои хора се тъпчат с храна като прасета.

— Такива са си момчетата — снизходително го защитила госпожица Уилкс.

— Така е — въздъхнала госпожица Олифант. — И все пак е много неприятно.

Ала в очите на бавачката блеснало познато огънче. Тя твърде добре била различила в гласа на младата си гостенка високомерна самоувереност, а това е нещо, което трябва да се пресече в зародиш.

— Те и момичетата не са много по-добри.

— Ъхъ! — възхитено се присъединил Фредерик към изразеното становище.

— И момичетата си имат своите недостатъци — продължила бавачката. — Понякога са прекалено суетни. Познавам едно момиченце, което така се възгордя от новите си гащички, че изтича на улицата да се покаже — само по тях!

— Бавачке! — пламнала госпожица Олифант.

— Отвратително! — изкоментирал Фредерик и се изсмял — кратък, но тъй наситен с презрение и мъжко превъзходство смях, че гордата природа на Джейн Олифант се сгърчила под този удар. И тя обърнала към него пламналия си взор.

— Какво каза?

— Казах и повтарям: „Отвратително!“

— Какво?!

— Не мога да си представя по-голямо излагане. Надявам се, че са те пратили да си легнеш без вечеря.

— А ти сигурно би умрял — не се стърпяла госпожица Олифант, убедена, че нападението е най-добрата защита, — ако ти се наложи да си легнеш без вечеря.

— Какво?