П. Удхаус - Портрет на строга възпитателка

— Я! Мастър Фредерик! — зарадвала се Уилкс. — Нямаше да те позная, ако те бях срещнала на улицата.

Мрачното настроение на Фредерик, предизвикано естествено от ведросиньото небе и яркото слънце, започнало донякъде да се прояснява. През цялото му същество преминала някаква нежна тръпка. Защото той иначе не бил зъл младеж — по негово собствено мнение мястото му било някъде по средата между брат му, отличаващ се със златно сърце, и бъдещата госпожа Дилингуотър, която пък изобщо нямала сърце. А старата му бавачка изглеждала тъй крехка и уязвима, че видът й отначало го изненадал, а сетне го трогнал.

Образите, формирани в ранното ни детство, трудно избледняват. Фредерик бил останал с впечатлението, че Уилкс е висока най-малко метър и осемдесет, с рамене на тежкоатлет и очи, мятащи жестоки мълнии изпод рунтави вежди. А ето, че пред него стояла дребна старица със сбръчкано личице, която и най-лекият повей можел да издуха от мястото й.

Това предизвикало в него странна реакция. Усетил се голям и силен. Разбрал най-сетне какво имал пред вид брат му. Естествено, че не бива да се противоречи на това крехко старо същество. Само един звяр би седнал да му противоречи, пък ако ще и с цената на твърдо сварени яйца в пет часа следобед.

— Я какво голямо момче си станал! — сияела старата бавачка.

— Намирате ли? — също така дружелюбно откликнал Фредерик.

— Направо си пораснал! И какъв си издокаран! Влез в гостната, момчето ми, и се разположи удобно. Аз ще донеса чая.

— Благодаря.

— И СИ ИЗБЪРШИ ОБУВКИТЕ!

Гласът избумтял от същата уста, от която до този момент се чувало само гукане, и предизвикал у Фредерик усещането, че е настъпил мина. Той се извърнал и на мястото на любезната добродушна домакиня съзрял нещо коренно различно. Старата Уилкс все още таяла едновремешния огън. Устните й били ядно стиснати, в очите й проблясвали опасни пламъчета.

— ДАНЕСИПОСМЯЛДАВЛИЗАШСМРЪСНИТЕСИОБУВКИВЧИСТАТА МИГОСТНАБЕЗДАГИИЗБЪРШЕШ! — продължила старицата.

— Извинете — промърморил Фредерик.

Той излъскал подложените си на критика обувки в черджето и влязъл на пръсти в гостната. Усетил се такъв един мъничък, слабичък, безпомощен. Духът му бил разбит на хиляди парчета.

А гледката, която го посрещнала при влизането в гостната, съвсем не допринесла за съвземането на въпросния дух: в креслото до прозореца съзрял госпожица Джейн Олифант.

Читателят едва ли би се заинтересувал от външния вид на момиче като Джейн Олифант — момиче, способно да върне по такъв лекомислен начин писмата на един свестен почтен мъж и да вземе, че да се сгоди за някакъв си Дилйнгуотър. Така че най-добре да я опишем набързо и повече да не се занимаваме с нея. Косите й били златисто-кестеняви, очите — златистокафяви, веждите — златистокафяви, нослето — извънредно изящно, с луничка на върха, а устата разкривала при усмивка прекрасни снежнобели зъби. Брадичката била малка, но решителна.

В момента устата не разкривала прекрасните й зъби. Тя била стисната сурово, а брадичката била вирната по-решително от всякога — като таран на малък боен кораб. Гледала Фредерик, сякаш от него се разнасяла миризма на лук, и не произнесла нито дума.

Фредерик също не бил словоохотлив. Няма нищо по-трудно за един млад мъж от намирането на подходяща фраза, с която да заговори момиче, върнало наскоро писмата му. (При това какви писма! След като ги препрочел, той останал възхитен от красноречивото им очарование.)

Поради гореизложените причини Фредерик ограничил изказването си с едно „хък!“, пльоснал се в едно кресло и се втренчил в килима. Момичето зяпало през прозореца и в стаята царяла пълна тишина до момента, в който от вътрешността на тиктакащия върху поличката над камината часовник ненадейно изскочила малка дървена птичка, казала: „Куку!“ и се оттеглила обратно.

Внезапната поява на кукувицата и дрезгавият й тембър не можели да не въздействат на човек, чиито нерви били поопънати от всякога. Фредерик Мълинър подскочил двайсет сантиметра във въздуха и неволно възкликнал.

— Моля? — вдигнала вежди Джейн Олифант.

— Че аз откъде да знам, че ще изкрещи така? — заоправдавал се Фредерик.

Джейн свила рамене. С този лаконичен жест изразила върховното си безразличие към изживяванията на отрепките от престъпния свят.

Обаче Фредерик, за когото ледът бил разчупен, отказал да потъне в предишното мълчание.

— Какво правиш тук? — попитал той.

— Дойдох да пия чай с бавачката си.