П. Удхаус - Епизодът с кучето Макинтош

Щом пристигнахме, връчих Макинтош на Джийвс с указанията да го заключи в банята или другаде, докато спре да действува обаянието, струящо от крачолите ми. Сетне отново отдадох дължимото на верния ми Джийвс.

— И преди съм имал повод да изразя това мнение, Джийвс, но ще го сторя още веднъж без страх и свян — ти нямаш равен на себе си!

— Благодаря ви, сър. Радвам се, че всичко е протекло задоволително.

— Всичко мина по мед и масло от началото до края. Кажи ми сега: от дете ли си така, или то те връхлетя внезапно?

— Моля, сър?

— Имам предвид големия ти мозък. Беше ли забележително умен като дете?

— Майка ми ме намираше за интелигентен, сър.

— Това нищо не значи. И мен майка ми ме имаше за умен. Но да оставим засега въпроса. Пет лири ще ти свършат ли някаква работа?

— Много ви благодаря, сър.

— Макар че петачката е само началото на онова, което заслужаваш. Представи си, Джийвс — опитай се само да си представиш вероятното поведение на леля ми Агата, ако пристигнех в дома й между шест и седем часа с доклада, че Макинтош се е оттеглил перманентно от сцената. Сигурно щеше да се наложи да напусна скоропостижно Лондон и да си пусна брада.

— Много лесно мога да си го представя, сър. Леля ви щеше да бъде донякъде обезпокоена.

— Така е. А когато леля Агата е обезпокоена, героите се мятат към водосточните тръби и бързат да се изгубят от полезрението й. Но както и да е — нали всичко свърши добре. Боже мой!

— Моля, сър?

Аз се поколебах. Жестоко бе да облея човека със студен душ в момента на най-големия му триумф, но нямаше как.

— Ти пропусна едно нещо, Джийвс!

— Мислите ли, сър?

— Мисля, Джийвс. Съжалявам, но планът ти, макар и чисто злато, що се отнася до мен, насади, така да се каже, госпожица Уикъм на пачи яйца.

— В какъв смисъл, сър?

— Как, не виждаш ли? Та нали те знаят, че тя е била в апартамента в момента на кражбата! Блуменфелдови незабавно ще стигнат до неизбежния извод, че е замесена в изчезването на Макинтош. В резултат на тяхната обединена мъка и обида от подписването на договора няма да излезе нищо. Изненадан съм, че това не ти е минало през ума, Джийвс. Трябваше да ме послушаш и да се натъпчеш с риба.

И аз тъжно заклатих глава. В този миг на вратата се позвъни. При това не как да е, а гръмко и продължително, както звънят само хора с високо кръвно, споходени от непрежалима мъка. Подскочих на място. Напрегнатият следобед бе извадил нервната ми система от спортната й форма.

— Божичко, Джийвс!

— Някой звъни, сър!

— Да.

— По всяка вероятност господин Блуменфелд старши, сър.

— Какво!

— Той се обади малко преди да пристигнете, сър, за да съобщи, че възнамерява да ви посети.

— Не може да бъде!

— Да, сър.

— Бързо ме посъветвай, Джийвс!

— Според мен най-благоразумно ще постъпите, ако се скриете зад канапето, сър.

Веднага прозрях мъдростта на съвета му. Никога не бях се срещал с този Блуменфелд, но бях свидетел на сблъсъка му със Сирил Басингтън-Басингтън и ми направи впечатление на човек, с когото не бих искал да съм затворен в тясна стая, когато е емоционално възбуден. Обемист, закръглен тип, който — ако бъде предизвикан — лесно би могъл да те сплеска върху килима.

Така че се сгуших зад канапето и след около пет секунди усетих силен повей — нещо необичайно съществено по габарити бе нахлуло в салона.

— Къде е този Устър? — изрева глас, подсилен от дългогодишна практика да дава на артистите да разберат по време на генерални репетиции. — Къде е?

Джийвс си остана любезен.

— Не бих могъл да ви кажа, сър.

— Задигнал кучето на сина ми!

— Нима, сър?

— Нахълтал в апартамента ми, без да му мигне окото, и задигнал животното!

— Твърде обезпокоително, сър.

— И не знаеш къде е, така ли?

— Господин Устър би могъл да бъде къде ли не, сър. Човек никога не може да е сигурен какво върши в момента.

Блуменфелд старши шумно взе да души.

— Каква е тази странна миризма?

— Анасон, сър.

— Анасон?

— Да, сър. Господин Устър си пръска крачолите на панталоните с анасонова есенция.

— И с каква цел, ако смея да запитам?

— Не бих могъл да ви кажа, сър. Целите на господин Устър се проследяват твърде трудно. Той е ексцентричен.

— Ексцентричен ли? Кажи го направо шантав!

— Да, сър.

— Ама, чакай… Искаш да кажеш, че е…

— Да, сър!

Минута мълчание. Доста продължителна.

— О? — чух отново гласа на Блуменфелд и ми се стори, че голяма част от бойкия му дух се бе изпарила. Още една минута мълчание. — Нали не е… опасен?