П. Удхаус - Епизодът с кучето Макинтош

— Радвам се, че го приемаш по този лек и безгрижен начин. Имал съм вземане-даване с този невръстен цианкалий само за няколко кратки мига, но ще си призная без капка свян, че при мисълта да общувам повторно с него, ми се разтреперват коленете.

— Нима, сър?

— Стига с това „Нима, сър?“! Ти сам си наблюдавал хлапето в действие и знаеш какво представлява. То заяви на Сирил Басингтън-Басингтън, че мязал в лицето на риба. И то само трийсет секунди след като го бе видяло за пръв път. Затова държа честно да те предупредя, Боби, че ако ми каже нещо такова, ще го фрасна с тежък предмет по главата!

— Бърти! — извика Боби Уикъм, сгърчена от притеснение, лоши предчувствия и какво ли не.

— Да, ще го фрасна!

— Тогава всичко ще провалиш!

— Хич не ми пука! Ние, Устърови, сме гордо племе!

— Може би младият джентълмен няма да забележи, че приличате на риба в лицето, сър — опита се да ме успокои Джийвс.

— Не можем да разчитаме на гол късмет — намеси се Боби. — По всяка вероятност това ще е първото нещо, което то ще забележи.

— В такъв случай, госпожице — продължи Джийвс, — би било най-уместно, ако господин Устър не присъства на обяда.

Аз засиях. Както винаги Джийвс намери изход от положението.

— Но на господин Блуменфелд може да му се стори странно…

— Ще му кажеш, че съм изключително ексцентричен. Че от време на време най-внезапно ме прихваща и не мога да понасям никакви хора. Каквото искаш му кажи.

— Той ще се обиди!

— Това ще е нищо в сравнение с обидата, която ще му нанеса, ако фрасна синчето му с нещо тежко по главата.

— Аз наистина мисля, че този план е най-уместен, госпожице.

— Е, добре тогава — съгласи се Боби. — Изчезвай. Само че много ми се искаше да чуеш пиесата и да се смееш на подходящите места.

— Едва ли ще има подходящи места.

След тези думи с два скока се намерих в преддверието, грабнах си шапката и изхвърчах на улицата. Едно такси тъкмо спираше пред входа, а вътре се мъдреха татко Блуменфелд и гадното му синче. Сърцето ми спря да бие — стана ясно, че хлапето ме е познало.

— Здрасти! — рече то.

— Здрасти.

— Накъде?

— Ха-ха! — отвърнах аз и закрачих към големите открити простори.

Обядвах в „Търтеите“, като се нагостих както трябва и никак не бързах да си изпия кафето и да си изпуша цигарата. Към четири часа предположих, че теренът е вече чист и ще е безопасно да се прибера, но тъй като не исках да рискувам, първо се обадих в къщи.

— Чист ли е хоризонтът, Джийвс?

— Да, сър.

— Да не се е скрило хлапето в някое затънтено ъгълче?

— Не, сър.

— Как мина всичко?

— Твърде задоволително, сър.

— Липсвах ли им?

— Стори ми се, че господата Блуменфелд бяха донякъде озадачени от вашето отсъствие, сър. Доколкото разбрах, те са ви срещнали пред прага на къщата.

— Така е. Неприятен момент беше, Джийвс. Хлапето изрази недвусмислено желание да общува с мен, но аз се изсмях глухо и го подминах. Коментираше ли се този факт?

— Да, сър. Бих казал дори, че младият господин Блуменфелд се изрази без задръжки — откровено и цветисто — по този повод.

— Какво каза?

— Не си спомням точните му думи, сър, но той направи сравнение между вашите умствени способности и тези на една средно недоразвита кукувица.

— Кукувица, казваш?

— Да, сър. Сравнението беше в полза на кукувицата.

— А, така значи? Виждаш ли колко бях прав, като не останах! Една такава шегичка в лицето ми — и аз неминуемо щях да се отнеса невъздържано с външния му вид. Много мъдро от твоя страна, че ме посъветва да обядвам навън.

— Благодаря ви, сър.

— Е, щом като теренът е чист, ще се прибера у дома.

— Преди да тръгнете, сър, бихте ли позвънили на госпожица Уикъм? Тя изрично ме инструктира да ви внуша да сторите това.

— Искаш да кажеш, че ти е казала да ми кажеш?

— Точно така, сър.

— Добре. Кой е номерът й?

— Слоун 8090. Доколкото знам, това е жилището на лелята на госпожица Уикъм на Итън Скуеър.

Набрах номера и не след дълго по жицата се разнесе гласът на Боби. От тембъра й заключих, че е твърде възбудена.

— Ало! Ти ли си, Бърти?

— Лично аз. Какво ново?

— Разкошно! Всичко мина великолепно! Обядът беше точно както трябва. Хлапето се натъпка до ушите и ставаше все по-любвеобилно, а като стигна третата порция сладолед, беше готово да заяви, че всяка пиеса — дори пиеса, написана от майка ми — е шедьовър. Изстрелях му я, докато беше в това настроение, а то попи всяка моя дума с изцъклен поглед. Когато накрая Блуменфелд попита: „Е, синко, какво ще кажеш?“, онова се усмихна обезсилено, сякаш още си мислеше за фруктовото руло, и каза: „О’кей, папа!“ — и работата беше в кърпа вързана. Старият Блуменфелд го заведе на кино, а аз трябва да намина покрай хотела да подпиша договора. Току-що разговарях с мама по телефона и тя е направо на седмото небе.