П. Удхаус - Епизодът с кучето Макинтош

— Да, сър.

— Точно в един и половина.

— Много добре, сър.

— Много добре, Джийвс.

В дванайсет и половина изведох Макинтош на сутрешната му разходка из Хайд Парк, а като се прибрах в един и десет, заварих в гостната младата Боби Уикъм да пуши цигара и да беседва с Джийвс, който, както ми се стори, беше твърде сдържан.

Струва ми се, че вече съм ви разказвал за Боби Уикъм. Тя е същото онова рижо момиче, което така подло ме подведе в зловещата история с Тъпи Глосъп и грейката през онази Коледа, когато отидох да погостувам в Скелдинг Хол — имението на майка й в Хъртфордшир. Майка й е лейди Уикъм и пише романи, които се радват на голям успех сред онази читателска публика, която си пада по по-лигавото четиво. Доста страховита дама, която с външния си вид събужда в мен спомена за леля ми Агата. Боби никак не прилича на нея — метнала се е повече на Клара Боу 1 1 Холивудска звезда от близкото минало. — Б. пр. . Тя ме поздрави сърдечно, щом нахълтах в стаята — толкова сърдечно, че не пропуснах да забележа как Джийвс се задържа на вратата, преди да изчезне, за да се заеме с подготовката на аперитивите, и ми метна тържествен предупредителен поглед — също като мъдър татко към възторженото му синче, което започва да се увива прекалено усърдно около кварталната хубавица. Кимнах му, колкото да му напомня, че съм калена стомана, и той ме остави да играя ролята на блестящ домакин.

— Страхотно мило от твоя страна, че се съгласи да ни нагостиш за обяд, Бърти — започна Боби.

— Да не говорим за това, момичето ми. За мен винаги е удоволствие.

— Набави ли всичко, за което ти писах?

— Изброената гнус е в кухнята. Откога си се пристрастила към фруктовите рула?

— Не е за мен. Очаквам едно момченце.

— Какво?!

— Много съжалявам — побърза да каже тя, забелязала възбудата ми. — Известно ми е отношението ти към подрастващите и нямам намерение да те лъжа — въпросното хлапе е връх на гадостта. Дори трябва да призная, че докато не си го видял, все едно, че нищо не си видял. Обаче е от жизнено значение да му се лезим и да го тъпчем с каквото пожелае, и изобщо да се отнасяме към него като към почетен гост, защото всичко зависи от волята му.

— Това пък какво ще рече?

— Сега ще ти обясня. Нали познаваш майка?

— Чия майка?

— Моята майка.

— О, да. Помислих, че говориш за майката на хлапето.

— То няма майка, а само баща, който е крупен театрален агент в Америка. Запознах се с него на една сбирка по-миналата нощ.

— С бащата?

— Да, с бащата.

— Не с хлапето?

— Не, не с него.

— Добре. Дотук всичко е ясно. Продължавай нататък.

— Та, значи, майка — моята майка — е драматизирала един от романите си и когато се запознах с бащата, театралния агент, и — между нас казано — страхотно се спогодихме, аз си казах: „Защо пък не?“

— Защо пък не какво?

— Защо да не му насадя пиесата на майка.

— Пиесата на твоята майка?

— Да. Не на неговата. И той е като сина си — няма майка.

— Явно семейна черта.

— Защото, Бърти, не знам дали ме разбираш, но понастоящем моите акции никак не се котират на майчината ми борса. Наскоро блъснах колата и… едно-две други неща. Така че веднага прозрях възможността да се реабилитирам. Та взех аз да се умилквам на стария Блуменфелд…

— Това име ми звучи познато.

— Ами да, той е голяма клечка в Америка. Пристигнал е в Лондон да види дали има някакви пиеси, които да си заслужават да ги купи. Така че аз му се разгуках като гургулица, след което го попитах дали не би искал да прослуша мамината пиеса. Той каза, че иска, и аз го поканих при теб на обяд, за да му я прочета.

— Ще му четеш пиесата на майка си… тук? — пребледнях аз. — Да.

— О, Господи!

— Напълно те разбирам. Признавам, че е крайно разлигавена. Все пак имам чувството, че ще успея да му я пробутам. Всичко зависи от това дали ще я хареса хлапето. Старият Блуменфелд изцяло се осланя на неговото мнение, макар да пукна, ако знам защо. Вероятно смята, че интелигентността на отрочето му е колкото на средната публика и…

Аз изквичах безсилно и Джийвс, който тъкмо влизаше с аперитивите, ме погледна оскърбено. Бях се сетил.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Спомняш ли си, когато бяхме в Ню Йорк, дето едно кръглолико хлапе на име Блуменфелд освирка при един незабравим повод Сирил Басингтън-Басингтън, когато последният се опита да направи артистична кариера?

— Твърде ясно, сър.

— Тогава се приготви за удар. Хлапето ще обядва тук.

— Нима, сър?