П. Удхаус - Епизодът с кучето Макинтош

— Браво!

— Знаех си аз, че ще се зарадваш! Ах, да, Бърти, още нещо. Спомняш ли си, дето ми каза веднъж, че за мен си готов на всичко?

Замълчах напрегнато. Вярно е, че бях употребявал подобни изрази, но това беше преди Тъпи и грейката, а когато духът ми се поуталожи в резултат на въпросния епизод, аз вече съвсем не се чувствах толкова щедър. Знаете как стават тези работи. Пламъкът на любовта трепва и угасва, разумът се завръща на своя трон и човек съвсем не е чак толкова готов да скача през огнени обръчи, както по време на началните първобитни изблици на божествената страст.

— И какво искаш да направя?

— Всъщност не може да се каже, че искам нещо. По-скоро аз вече направих нещо, а от теб искам само да го приемеш добродушно. Тъкмо да започна да чета пиесата, и твоето куче — шотландският териер — нахълта в стаята. Младият Блуменфелд взе да си припада по псето, да твърди, че цял живот бил мечтал точно за такова куче, и през цялото време ме гледаше многозначително. Така че аз естествено казах: „Заповядай, подарявам ти го.“

Аз се олюлях.

— Как… какво си направила?

— Подарих му кучето. Знаех си, че няма да имаш нищо против. Нали разбираш — беше адски важно да го държа в добро разположение на духа. Ако бях отказала, то щеше да вдигне патардия и тогава язък за фруктовото руло и всичко останало. Сам разбираш…

Затворих. Ченето ми увисна, очите ми се изцъклиха. Заситних вън от кабинката, излязох, олюлявайки се, на улицата и повиках едно такси. Щом се прибрах, веднага се развиках за Джийвс:

— Джийвс!

— Да, сър?

— Разбра ли какво е станало?

— Не, сър.

— Кучето… кучето на леля Агата… Макинтош…

— От известно време не съм го виждал, сър. Излезе от кухнята след приключването на обяда. По всяка вероятност е във вашата спалня.

— Да, ама още по-вероятно е да го няма там. Ако искаш да знаеш къде е — то е в един апартамент в хотел „Савой“.

— Моля, сър?

— Госпожица Уикъм току-що ме осведоми, че го е подарила на Блуменфелд младши.

— Моля, сър?

— Подарила го на Млуменфелд бладши — не ме ли чу! В знак на обич! Подарък! Дар!

— Какви са били подбудите, подтикнали я към тази постъпка, сър?

Обясних му. Джийвс поцъка с език — почтително и дискретно.

— Както сигурно ще си спомните, сър, винаги съм твърдял, че госпожица Уикъм, макар и очарователна млада дама… — започна той, след като аз свърших, но не му дадох да продължи.

— Да, да, знам! Остави сега това. Какво да правим? Това е важното. Леля Агата ще се върне между шест и седем часа и ще установи, че изпитва остър недостиг от шотландски териер. И тъй като по всяка вероятност е понесла зле пътуването по море, лесно ще се досетиш, Джийвс, че когато й съобщя как любимото й куче е било подарено на някакъв си непознат, едва ли ще мога да разчитам на милосърдното й отношение.

— Да, сър. Твърде обезпокоително. Аз изпръхтях.

— Така ли? Предполагам, че ако се намираше в Сан Франциско по време на голямото земетресение, щеше да повдигнеш пръстче и да кажеш: „Ц-ц-ц! Я виж ти!“ В училище ме учеха, че английският език е един от най-богатите в света, че е претъпкан до спраскване с най-ярки и живописни епитети и въпреки това единственият, който ти дойде наум, за да опишеш това бедствие, е „обезпокоително“. Не, Джийвс, положението не е обезпокоително. То е… Коя дума търся?

— Катаклизмично, сър?

— Не бих се учудил. Е, кажи де — какво ще правим?

— Ще ви донеса уиски и сода, сър.

— Каква полза?

— Това ще ви освежи, сър. А междувременно, ако желаете, ще обмисля старателно възникналия проблем.

— Давай тогава.

— Много добре, сър. Предполагам, че не възнамерявате да осуетите добросърдечните отношения, които понастоящем съществуват между госпожица Уикъм и младия господин Блуменфелд?

— Ъ?

— Не възнамерявате например да се явите в хотел „Савой“ и да наредите незабавно да ви възстановят кучето?

Тази мисъл доста ме изкуши, но в края на краищата заклатих отрицателно глава. Има неща, които един Устър може да направи, и други неща, които никой Устър няма да направи, ако добре ме разбирате. Посоченият от Джийвс начин несъмнено би се увенчал с успех, но наскърбеното хлапе по всяка вероятност би се развилняло и би променило становището си спрямо пиесата. И макар да не бях на мнение, че пиесата, написана от Бобината майка, би била от полза за която и да е публика, не можех да блъсна чашата на щастието, образно казано, от устните на проклетото момиче. С две думи ноблес оближ 2 2 Noblesse bolige (фр.) — буквално „благородството задължава“. Използва се в случаи, когато от хора с положение се очаква повече. — Б. пр. . И колкото повече ноблес, тя толкова повече те оближва.