П. Удхаус - Граф или бръснар

После я целуна отново, и отново, и отново. Тони мечтаеше за това от седмици и сега, когато му се отдаде възможността да осъществи въжделенията си, изобщо не се по-майва. Целуна устните й, очите й, косата й, брадичката й и върха на носа й.

— О, Поли! — пропя Тони.

Поли се освободи от прегръдката му с цел поемане на дъх и върна репликата:

— О, Тони!

Думите бяха прости и еднозначни. Такива са младите — няма двусмислици, няма съмнения. А ако все пак имаше някакво колебание в тълкуванието им, сияещите очи на Поли щяха да приемат ролята на преводач.

Бръснарските четки, бутилките с лосион, бръсначите и рекламите по стените гледаха на сцената безстрастно, което предполагаше скрито неодобрение. Нищо подобно, сякаш искаха да кажат те, не се е случвало в „Хигиенния моден салон на Прайс“ от самото му основаване в дните на регентството.

— Обичаш ли ме? — зададе най-важния си въпрос Тони.

— Разбира се, че те обичам.

Тони се поуспокои, седна на ъгъла на мивката и я погледна загрижено.

— Не го казвай с такъв лековат тон, сякаш това е най-простото нещо на света. Страшно трудно е да ме обичат. Никое момиче досега не го е правило. А виж при теб е друго — човек лесно може да те обича — все едно постоянно да му сервират торта след торта.

— Така ли?

— Разбира се, че е така. Всеки може да те обича. На мен ми отне около две секунди да се влюбя в теб. В момента, в който те видях да изскачаш от онези храсти и да се хвърляш под колата ми, аз си казах: „Ето това е момичето, за което ще се оженя!“

— Измисляш си!

— Не си измислям. Точно тогава беше.

— Но какво толкова видя в мен?

— Хареса ми грациозния начин, по който излетя във въздуха.

Поли се намести до него.

— Иска ми се да не бях припадала тогава — каза тя с тих, пълен със съжаление глас.

— Защо?

— Щеше да бъде прекрасно да чувствам как ме носиш в силните си ръце. Всичко пропуснах. Първото нещо, което си спомням, е как лежа на дивана.

— Добре, виж сега дали ще ти хареса — каза Тони, след което я грабна и я понесе из храма на ножиците и бръсначите. След малко обаче я раздруса замислено.

— Трябва да ядеш повече тестени храни — каза той.

— Не те разбирам.

— Не е редно голямо момиче като теб да тежи само десет паунда. (4,5 кг., бел. пр.)

— Но аз тежа сто и пет паунда. (около 47 кг, бел. пр.)

— Глупости!

— Толкова съм.

— Явно съм позаякнал откакто съм в бръснарския бизнес. Усещам те лека като перце. Дали наистина имам такива железни мускули или просто любовта ми дава сили?

— О, ти си невероятен! Но… о, Тони.

— Какво?

Поли скочи на земята и се отдръпна. Дребничкото й лице бе сериозно, а щастливото сияние в очите й започна да избледнява. За един кратък миг тя се бе поддала изцяло на магията на момента, но сега здравият й разум бе започнал да си възвръща владенията. Тя беше момиче с ясна представа за живота.

— Разбира се — каза тя с печална въздишка заради прекрасния сън, който трябваше да си отиде, прогонен от грубата десница на реалността, — всичко това не е хубаво.

Невярващ на ушите си, той я зяпна. Бе оскърбен от думите й — струваха му се твърде груби и неподходящи за тази кралица сред жените.

— Не е хубаво ли? Какво не му е хубавото?

— Ти не можеш да се ожениш за мен. Ще трябва да се ожениш за някое момиче от твоята класа.

— Какво искаш да кажеш с това „твоята класа“?

— Ами представи си, че съдът реши, че ти си истинският граф.

— Слушай! — каза разгорещено Тони. — Чуй ме добре, жено, и не ме карай пак да ти повтарям. Ако аз съм граф, ти ще бъдеш графиня.

— Няма да мога.

— Ще се наложи. Прилепчиво е. Жената на графа е графиня. Не са ли ви учили на това в училище?

— Но не разбираш ли…

— Аз съм сигурен в едно. Няма да стана граф, ако ти откажеш да бъдеш графиня. Това ще е първото условие, което ще ти поставя.

Очите на Поли се напълниха със сълзи.

— Ти наистина ли ме харесваш толкова много?

— Дали наистина… — Тони цъкна с език. — Ти изобщо слушаш ли ме?

Поли обобщи мечтите си.

— О, Тони!

— О, Поли! — не закъсня с отговора и ответната страна. Призованият се смъкна от мивката и още веднъж притегли сбъднатата си мечта в такава прегръдка, от която дори Мийч можеше да научи нещичко. — Какви късметлии сме, че нашите кръстници са ни дали такива имена… Няма да намериш други две имена, които да си подхождат толкова много. Как красиво се откъсват от устните. „Тони и Поли пристигат за уикенда… Какво, не познавате Тони и Поли? Прекрасна двойка, Тони и Поли.“