П. Удхаус - Скрито-покрито

Джон, който допреди миг изгаряше от желание да излезе от магазина, замръзна на мястото си. Беше така устроен, че жадно слушаше всекиго, който подхванеше разговор за Патриша Уайвърн. Пристъпи по-близо до щанда, а Час. Байуотър продължи монолога си.

— Слава Богу, че госпожицата скоро ще си бъде у дома. Научих, че пристига утре.

Сякаш електрически ток разтърси Джон. Пат Уайвърн бе отсъствала толкова дълго, че той напълно се беше отчаял и само понякога се питаше дали отново ще я види.

— Какво? — възкликна.

— Казвам ви самата истина, сър. Вчера се е върнала от Франция. Презокеанското й пътуване е минало без произшествия. Отседнала е в хотел „Линкълн“ на Кързон Стрийт в Лондон. Утре ще вземе влака, който тръгва в три следобед. Госпожица Уайвърн е в отлично здраве.

На Джон дори не му хрумна да се усъмни в точността на информацията, не го изненада и фактът, че аптекарят е запознат с подробностите. Знаеше, че дъщерята на Час. Байуотьр работи в пощенската станция.

— Утре ли? — възкликна.

— Да, сър. Пристига тук утре.

— Дайте ми рестото — безкомпромисно отсече Джон. Не го сдържаше вътре, копнееше да броди из полето и да размишлява върху радостната новина.

— Безсъмнено — подхвана аптекарят — тя…

— Къде ми е рестото? — прекъсна го младежът — и го изгледа така кръвнишки, че Час. Байуотьр беше принуден да прекъсне приятния разговор.

За да стигнете от магазина на Час до имението Ръдж Хол, тръгнете по главната улица, завийте наляво по Ривър Лейн, прекосете каменния мост над река Скръм, която лениво криволичи, докато се влее в Севърн, продължете по пътя и ще се озовете близо до кокетната къщичка на полковник Уайвърн. Изкачете каменните стъпала и карайте направо през ливадата — докато се усетите, ще навлезете в парка и измежду високите дървета ще видите високите комини на тухлената сграда, векове наред приютявала представителите на рода Кармоди. Ако наоколо не се навъртат хора, взривяващи динамит под носовете на разни полковници от запаса, гледката въздейства успокояващо. За Джон пейзажът беше още по-привлекателен. Според него през четири-найсетте години, откакто семейство Уайвърн се беше заселило в Ръдж, Пат постепенно и неусетно бе оставила своя отпечатък. Накъдето и да се обърнеше, младежът виждаше дънери, на които тя бе седяла, грациозно подвивайки под себе си краката си, обути в дебели чорапи; дървета, под които двамата с нея се бяха подслонявали по време на летните бури; порти, които любимата му беше прескачала; ливади, които тя бе прекосявала тичешком, и трънаци, където, насърчаван от нея, той беше търсил птичи гнезда. Струваше му се, че още чува кръшния й смях. И макар че в повечето случаи именно той бе обект на присмеха й, навлезеше ли в парка, Джон се чувстваше като във вълшебната гора от приказките.

Беше изминал половината път, когато Емили изскочи изневиделица, гузно го изгледа, сякаш питаше: „Да му се не види, къде се дяна, приятел?“, след което двамата закрачиха заедно, заобиколиха къщата и се озоваха в задния двор. Джон, който от няколко години управляваше имението вместо чичо си, обитаваше помещенията над конюшнята. Запъти се към скромното си жилище, а Емили остана да досажда на шофьора Болт, който миеше луксозния автомобил марка „Декс Мейо“.

Щом влезе във всекидневната, младежът удобно се настани на креслото и напълни лулата си с тютюн. Сетне вдигна крака на масата и влюбено се загледа в снимката на Пат, поставена върху полицата над камината.

Девойката беше чаровна. Дори модерният фотограф, на чиито снимки хората изглеждат обгърнати от гъста мъгла, която почти скрива лицата им, не бе успял напълно да заличи красотата й. Бадемовидните й очи закачливо проблесваха, изящните й устни бяха извити в дяволита усмивка, сякаш девойката знаеше тайни, които отказваше да сподели. Вирнатото й носле подсилваше чара й и й придаваше предизвикателен вид — изражението й бе едновременно загадъчно и примамливо.

Пат се беше снимала малко преди да замине при приятели във Франция и бе подарила фотографията на Джон. А ето, че след тримесечно отсъствие, което му се бе сторило безкрайно, тя се завръщаше у дома.

Джон Карол не беше от онези вятърничави младежи, чиито чувства се влияят от настроението. Отдавна бе влюбен в Пат и знаеше, че ще я обича до края на живота си, макар девойката да не насърчаваше любовта му. По времето, когато той бе на петнайсет, а тя на десет години, Пат го боготвореше като всяко момиченце, прекланящо се пред баткото, който умее да си мърда ушите и не се страхува от крави. Ала този период безвъзвратно беше отминал. Напоследък тя се отнасяше с него ту като със слабоумно дете, ту като с непохватно, но симпатично кутре.