П. Удхаус: Скрито-покрито

— Неприятности ли? Неприятност, а?

— Намеквах за…

— Малка неприятност, тъй ли?

— Аз само…

— Ако под „малка неприятност“ — гърлено произнесе полковникът, — разбирате моето чудодейно спасение, при все че онзи затлъстял главорез от Хол се постара да ме убие, то ще ви помоля най-учтиво по-внимателно да подбирате думите си. И това ми било малка неприятност! Мили Боже!

Едва ли на света съществува по-мъчително преживяване от това да разбереш за свада между двама стари приятели, които години наред са тичали рамо до рамо по пътеката на живота, споделяли са радости и скърби, както и възгледи по отношение на религията, политиката и упадъка на младото поколение, харесвали са една и съща марка пури и едно и също вино. Ето защо би следвало аптекарят да изпита мъка и огорчение, чувайки полковник Уайвърн да нарича „затлъстял главорез“ господин Лестър Кармоди от Ръдж Хол, когото само допреди две седмици смяташе за най-добрия си приятел. Ала вместо от тъга и огорчение, Час. Байуотър беше обзет от възторг и нечестива радост. Откакто се разигра драмата в имението, той упорито твърдеше, че обществеността в селцето не е научила цялата истина. Любопитно се втренчи в полковника в очакване на обяснението, а ушите му щръкнаха като антени.

Събеседникът му заразказва, думите се лееха от устата му като порой. Час. Баиуотър, който жадно слушаше, постепенно осъзна, че възмущението на Уайвърн е донякъде оправдано. След като си бил приятел с някого в продължение на двайсет години, разхождаш се с въпросния някой в парка, чуеш предупредителни викове и разбереш, че в непосредствена близост ще избухне динамит, съвсем логично е да предположиш, че приятелят ти ще постъпи като истински мъж. И през ум не ти минава, че ще те сграбчи през кръста и ловко ще те използва като щит, та ти да бъдеш пометен от взривната вълна, а негова милост да се отърве само с опърлена вежда.

— Не може да бъде! — изкоментира господин Байуотър и още повече наостри уши.

Полковникът продължи да разказва. Невъзможно е да преценим дали, ако бе в състояние да обмисли поведението си, би се доверил именно на аптекаря. Ала в момента здравомислието му бе чуждо. Няма значение кой отваря бутилката с шампанско — за пенливата течност е важно да излезе навън. Полковник Уайвърн бе досущ като бутилка с шампанско. Поради отсъствието на дъщеря му Патриша, той нямаше с кого да сподели неволите си и в продължение на две седмици бе подложен на неописуеми душевни терзания. Именно това го накара да се изповяда пред първия срещнат.

Описал бе случката толкова образно, че господин Байуотър се почувства така, сякаш е бил свидетел на разигралата се драма; стори му се, че чува ужасените викове на експертите по взривяване, които са установили наличието на човешки същества в опасната зона, и които се спускат към жертвите, проснати на земята. Пристигат тъкмо когато полковник Уайвърн, който е седнал върху лицето на господин Кармоди, се изправя и съобщава на доскорошния си приятел какво мисли за него. Дълбоко в душата си Байуотър смяташе, че собственикът на имението е проявил необикновено присъствие на духа и е опровергал теорията, поддържана от злонамерени личности, според която аристократите-земевладелци са лишени от интелект. Все пак от все сърце съчувстваше на пострадалия. Според него с полковника бяха постъпили несправедливо и огорчението му бе напълно основателно. Въпрос на съвест бе дали Уайвърн има право да нарича бившия си приятел „мекотело“ и „изчадие адово“.

— Ще го съдя! — изсъска полковникът и гневно се вторачи в рекламата за някакви хапчета, наречени „Розовите таблетки на Прингъл“.

— Правилно.

— Онзи шишкав подлец обича само парите, затова ще го докарам до просяшка тояга, дори ако се наложи, ще отнеса случая до Камарата на общините.

— Правилно.

— Можеше да умра. Като по чудо не загинах. Ако съдебните заседатели имат капчица съвест, ще определят обезщетение най-малко от 5000 паунда. Мисля дори, че ако английската правосъдна система функционира нормално, негодникът ще бъде изпратен да чепка кълчища в затвора.

Господин Байуотър цъкаше и мърмореше под нос, но предпочиташе да не взима страна. Двамата участници в драматичните събития бяха негови редовни клиенти и той не искаше да си разваля отношенията нито с единия, нито с другия. Горещо се надяваше, че полковникът няма да се поинтересува от мнението му по въпроса.

За негов късмет надеждите му се оправдаха. След като в продължение на шест минути Уайвърн изливаше насъбралата се в душата му мъка, като че се окопити и установи, че не е избрал най-подходящия човек, на когото да се довери. Смутено се изкашля и побърза да смени темата: