П. Удхаус - Скрито-покрито

— Махай се! — изкрещя той.

Недостойното му поведение доведе Емили до истерия.

— Как не! — пискливо се провикна кучешката госпожица. — За кого се мислите, господин Непохватко? Не стига, че цапардосвате дами по носовете, като да сте кралят на Англия, ами…

— Вървете си, сър — прекъсна я Уайвърн.

— Кого наричате „сър“, мътните ви взели? — Като всяко съвременно момиче Емили имаше богат речник и не обичаще да се церемони. — Именно заради хора като вас избухват размирици и работниците във фабриките стачкуват! Познавам представителите на вашата класа, които ограбват и потискат обикновените хора. Ще ви кажа и още нещо…

В този момент гневът потикна Уайвърн към безразсъдство и той понечи да ритне заядливото животинче. Кракът му не улучи целта, но чашата на търпението на Емили преля. Тя осъзна, че си хвърля думите на вятъра и реши да премине към дела. Като начало захапа крака на полковника, ала точно тогава на бойното поле се появи Джон. Сцената го потресе до дън-душа.

— Емили! — изкрещя колкото му глас държи. Младеж, който вижда как някаква уелска териерка се старае да изяде жив бащата на любимото му момиче, не пести глас и сили.

Викът му прозвуча като тръбен зов, предвещаващ Страшния съд, при което полковникът стреснато подскочи и изпусна шишенцето с еликсира на Брофи. То падна на тротоара и експлодира, а Емили, която смело се хвърляше във всякакви битки, но изпитваше панически страх от бомби, подви опашка и отпраши нанякъде. Вяли ръкопляскания и подвиквания откъм „Кармоди Армс“ подсказаха, че госпожицата е минала покрай това кътче, предлагащо домашен уют, и се движи с похвална бързина.

Джон продължаваше да се суети и да кърши ръце. Съдейки по външността на Уайвърн, не бихте предположили, че той има красива дъщеря, но момичето наистина беше прелестно, ето защо Джон се умилкваше на полковника, както всички младежи се умилкват на бащите на красиви дъщери.

— Извинете, полковник… Много съжалявам… Дано не сте пострадали, полковник…

Ухапаният запази ледено мълчание и измери Джон с поглед, който навремето караше старшините да клюмват като осланени рози, сетне влезе обратно в магазина. Час. Байуотър, който изглеждаше съкрушен, изникна иззад щанда. Младежът се поколеба и също прекрачи прага.

— Дайте ми още едно шишенце от онуй нещо — изръмжа полковникът.

— Ужасно съжалявам — плахо се обади Джон.

— Изпуснах другото на тротоара. Нападна ме свирепо куче — продължи Уайвърн, сякаш не го беше чул.

— Страшно съжалявам… — повтори младежът.

— Това животинче е заплаха за обществеността и досажда на всеки срещнат.

— Точно така — включи се и Час. Байуотър.

Темите за разговор очевидно се бяха изчерпали, настъпи тягостно мълчание. Аптекарят, който реши, че моментът не е подходящ за грижливо увиване с хартия на шишенцето и за измайсторяване на артистична примка, спомагаща за носенето му, счупи рекорда за бързо опаковане на еликсири на Брофи с такъв резултат, че години наред постижението му остана ненадминато от други аптекари. Полковникът грабна покупката си и измарширува на улицата, а Джон, който му беше отворил вратата и дори не бе удостоен с поглед заради учтивостта си, изприпка до щанда и плахо промълви, че иска две унции тютюн от специалната смес.

— Ей сегичка, господин Джон — изчурулика аптекарят. След като полковникът излезе от магазина, сякаш се вдигна тъмен облак, засенчващ света на Час. Байуотър. На лицето му отново грейна усмивка, езикът му се развърза. Подаде на Джон пакета с тютюн и задържайки го чрез изпитаната тактика със забавяне на рестото, се отдаде на удоволствието да разговаря:

— Полковникът май беше доста нервен, сър.

— Ще ми върнете ли рестото? — парира го младежът.

— Струва ми се, че доста се е променил, откакто преживя перипетията в Хол. Вече не е онзи добродушен джентълмен, когото всички познаваме.

— Моля, дайте ми рестото.

— Крайно неприятна случка — въздъхна аптекарят.

— Къде ми е рестото?

— Щом влезе в магазина, разбрах, че не е на себе си. Погледът му беше един такъв… Рекох си: „Душевното му равновесие е разклатено!“

Джон, който току-що бе имал възможността да огледа полковника, побърза да се съгласи, сетне учтиво настоя да му върнат рестото.

— Безсъмнено страда поради отсъствието на госпожица Уайвърн — отбеляза Час. Байуотър и дружелюбно се усмихна, сякаш не бе чул молбата на клиента. — Преживее ли човек онова, което се случи на полковника… изпадне ли в… особено състояние, ако разбирате за какво намеквам… сигурно му се иска да бъде заобиколен от любимите си хора. Логично е, нали? — кимна аптекарят.