П. Удхаус - Сбогом на всички котки

Затова е излишно да ви казвам, тъй като познавате Фреди не по-зле от мен, че първото, което сторил, щом влязъл в орбитата на стария сър Мортимър Прендърби, било да го халоса по темето с една котка на жълти и черни петна, и то само десет минути след пристигането си в Мачъм Чешингс.

Тъй като влакът му бил закъснял, нямало време за тържествени посрещания и за приветствени слова от рода на „Добре дошъл в Мачъм Чешингс“. Момичето просто го изстреляло в определената за него стая, наредило му да бъде тип-топ за нула време, тъй като вечерята започвала след четвърт час, и хукнало и то да се преоблича. Фреди спокойно се гласял, но когато по едно време се извърнал да вземе ризата си, която бил оставил върху леглото, отгоре й съзрял огромна котка на жълти и черни петна, която я размесвала с лапите си.

Знаете какво значи за един мъж официалната му риза. В първия миг Фреди не повярвал на очите си и останал втрещен. В следващия миг обаче се метнал напред с прегракнал писък, сграбчил животното, изнесъл го на балкона, запратил го в празното пространство и улучил право по темето възрастния джентълмен, задал се откъм ъгъла.

— По дяволите! — възмутил се джентълменът.

От прозореца на долния етаж щръкнала нечия глава.

— Какво има, Мортимър?

— Отгоре се сипят котки.

— Глупости! Небето е ясно — възразила главата и се скрила.

Фреди преценил, че негов дълг е да се извини.

— Извинете — започнал той. — Много съжалявам. Аз бях.

— Не, не бяхте вие. Котка беше.

— Знам. Аз я хвърлих.

— Защо?

— Ами…

— Глупак!

— Извинете — смутолевил Фреди.

— Върви по дяволите! — отвърнал старият джентълмен.

Фреди направил крачка назад, прибрал се в стаята и с това инцидентът приключил.

Обикновено нашият приятел се облича с прилична скорост, но този епизод така го сащисал, че той не само изгубил едно от копчетата на ръкавелите, но и направил на нищо първите няколко вратовръзки. Така че, когато гонгът известил началото на пиршеството, все още бил по риза, а когато най-сетне успял да се измъкне от будоара си, един от лакеите го осведомил, че компанията в трапезарията вече лочела бульона. Той се отправил натам, пльоснал се в празния стол до домакинята и едва успял да се включи в състезанието с две единствени лъжици бульон.

Неудобно, общо взето, но въпреки това се чувствал превъзходно благодарение на освежителната мисъл, че коленете му са под една и съща маса с тези на Далия. Затова след като кимнал любезно на домакина, който впил в него изпепеляващ поглед, Фреди напрегнал сили и подхванал бляскав и остроумен разговор с лейди Прендърби.

— Очарователно имение имате.

Домакинята се съгласила, че тукашните пейзажи се радвали на успех. Била от породата високи, кокалести дами, дето напомнят за кралица Елизабет Първа — с тънки стиснати устни и студени като плодово желе очи. Външният й вид не допаднал особено на Фреди, но — както вече казах — той бил в приповдигнато настроение, така че вдъхновено продължил:

— Местата сигурно са отлични за лов?

— Доколкото ми е известно, наоколо доста се ловува.

— И аз така помислих. Това е то, истинският живот: да препускаш на кон из красиви местности и да тъпчеш торбата с дивеч. Думба-лумба, хей, стой, варда — просто мечта!

Лейди Прендърби забележимо потръпнала.

— Боя се, че не споделям възторга ви. Имам най-силни възражения срещу ловуването. Винаги съм се противопоставяла решително на всички свирепи спортове, свързани с убиването на животни.

Това бил жесток удар за добрия стар Фреди, който тъй много разчитал да разнищва темата поне по време на основното ядене и част от десерта. Но устата му била затворена с трясък. И докато мълчал и се опитвал да събере мисли, домакинът, който от пет или шест минути не откъсвал от него изпепеляващ поглед, прикрил уста с ръка и избоботил като гаубица по посока на Далия, седнала в противоположния край на масата:

— Далия!

— Да, татко?

— Кой е тоя грозник?

— Шт!

— Какво ми шъткаш? Кой е, питам?

— Господин Уиджън.

— Господин кой?

— Уиджън!

— Защо не се Научиш да произнасяш по-ясно! Всичко смотолевяш в устата си! — заядливо продължил сър Мортимър. — Счу ми се, че каза „Уиджън“. Кой го е канил тук?

— Аз.

— Защо?

— Защото ми е приятел.

— А на мен ми прилича на проклятие свише. Има лице на криминален престъпник.

— Шт!

— Стига си шъткала! Освен това не е с всичкия си. Замеря хората с котки.

— Моля те, татко!

— Няма какво да ме молиш! Излишно е. Щом казвам, че замеря хората с котки, значи ги замеря! Мен дори ме улучи. Малоумник, бих казал, макар че едва ли има и малко ум. Да не говорим, че по-отблъскващ Изрод още не се е появявал в тази къща. Колко време ще остане?