П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

Беше прав за бузите. Стана точно както го предрече. Сали издаде звук, който от някое не чак толкова симпатично момиче би прозвучал като съвсем обикновено квичене.

— Можеше да ми кажеш по-рано — погледна го тя с укор.

— Изскочи ми от ума.

— Преживях същински ад.

— Добре е за адреналина.

— Колко?

— Още не сме уговаряли условията.

— Но тези филмови къщи винаги плащат стабилно, нали?

— Без изключение.

— Ще бъдем богати и без моите пари.

— Прилично осигурени.

— И няма да има опасност от това да ти е криво, че аз плащам сметките.

— Съпругът винаги трябва да има пари. Питай всеки съпруг.

— Да. Иначе остава с наранена гордост, или както французите я наричат amourpropre.

— Божичко. И френски ли? Взимам си учена жена. Сигурно си ходила на много екскурзии до Булон.

— Наистина ходих веднъж.

— Да не би да си срещнала човек на име Бингъм?

— Не си спомням.

— Щеше да си спомняш, ако го беше срещнала. Паднал е зад борда. Щеше да забележиш. Е, извини ме за момент.

— Къде отиваш?

— Само до телефона. Мисля, че трябва да позвъня на Луелин и да го питам как я кара. Той е в болницата.

— Болен ли е?

— Не. Само се крие от Вира Далримпъл. Ще ти обясня по-късно.

От впечатленията си за Айвър Луелин, придобити по време на интервюто, което взе за вестника си, Сали би могла да предположи, че всеки телефонен разговор, в който той взима участие, продължава неопределено дълго. Представяше си го като човек, който винаги има много да каже и обича да слуша гласа си. Но точно този разговор свърши преди още да е започнал. Джо каза: „Айви? Пикъринг.“ и толкоз. След като слуша не повече от минута, остави слушалката и се отдалечи от инструмента, тъй като от другата страна Луелин явно бе оставил своя.

Това озадачи Сали. Тогава видя лицето на Джо и озадачението бе заменено с ужас.

— Джо! — извика тя. — Какво има?

Джо бе разтегнал устни в крива усмивка, усмивката на човек, който е видял как светът се срутва под краката му, но знае, че трябва да се покаже твърд като камък и хладен като стомана.

— Искаш ли да ти го кажа малко по малко?

— Не!

— Ще бъде голям удар.

— Не ме е грижа.

— Е, ще трябва да те осведомя, че Луелин ме уволни и няма да направи филма.

Тя не припадна, но когато си спомняше по-късно за този момент, се чудеше как е успяла да не го стори. Подът се надигна като океанска вълна, а за момент Джо се превърна в двама Джоновци и двамата с размити очертания. Измина цяла вечност преди да може да проговори и когато го направи, успя да произнесе:

— Но защо?

Джо отвърна, че господин Луелин не му е разяснил.

— Само рече: „Пикъринг, а? Точно този, когото исках да чуя. Уволнен си, Пикъринг, и ако мислиш, че ще направя филм от проклетата ти пиеса, жестоко се лъжеш.“

— И нищо повече?

— Само инструкции да преместя незабавно идиотския си багаж от „Енистън Гардънс“ 8.

— Но какво си му направил?

— Нищичко.

— Враждебно ли се държеше с тебе?

— Напротив, гледаше на мен с най-добро око. Искаше да се скрие от Вира Далримпъл, която се бе обадила да каже, че ще го навести, и аз предложих да отиде в болница. Благодарността му беше неизмерима.

— Е, тогава нищо не разбирам.

— А аз разбирам. Това е злият дух, който ме преследва от седмици и превръща всяко мое дело в грешка.

— Не всяко. Ти намери мен.

— Но не можем да се оженим.

— Защо да не можем? Само се опитай да ме спреш.

— С какво ще живеем?

— Аз имам работа.

— А аз нямам.

— Ще си намериш.

— Кой казва това?

— Аз го казвам. Ще се оправим. Трябва ни само разум и икономичност. Сега иди и си събери нещата, а после можеш да ме заведеш на вечеря в „Бариболт“. Дължиш ми я тази вечеря.

Като стигна до местоназначението, Джо се чувстваше, макар и малко, но по-добре. И най-кратката раздяла със Сали си беше чиста мъка, но все пак друго си е, реши той, да може човек да остане на спокойствие и без да го прекъсват. Много мисли му тежаха и уединението в „Енистън Гардънс“ 8, му даде възможност да се вдълбочи.

Една от темите за размисъл беше, разбира се, мистерията около внезапната враждебност на Айвър Луелин, която, както би казал Шерлок Холмс, несъмнено представляваше известен интерес. Защото когато човек ти е благодарил — при това задъхан от вълнение — за това, че си му показал изход от неприятна дилема, не очакваш пет минути по-късно да започне да се държи с теб като с прокажен, който се опитва да изкрънка нещо.

Явно, обаче, в ерата на голямото движение, човек рядко може да остане дълго време необезпокоен. Джо едва беше впрегнал сивите си клетки на работа по темата „Необяснимото раздразнение на филмовия магнат“, когато телефонът иззвъня. Джо въздъхна и си помисли колко хубаво би било да има някой, както господин Луелин винаги имаше, на когото да каже: „Виж кой звъни. Ако е за мен, няма ме“. После посегна към слушалката и чу познат глас: