П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— Но с най-добри намерения.

— По всичко личи, че все пак май успя да съсипе моя.

— И по какво съдиш?

— Заради него може да те загубя.

— Какво те кара да мислиш, че може да загубиш своя Пикъринг?

Сали преглътна. Беше настъпил моментът за изповед, а той, както и на повечето хора, й бе неприятен.

— Какво значение имат парите за теб, Джо?

— Много малко, скъпа — призна Джо. — Смет, така ги наричам понякога.

— Щеше ли да ме обичаш, ако нямах и пукнат грош?

— Не задавай глупави въпроси.

— Щеше ли, щеше ли?

— Разбира се, че щях — бързо отвърна Джо и се замисли за онези никому ненужни двадесет и пет хиляди лири и непоправимите последици върху женския мозък.

— Е, това е добре. Защото нямам — прекъсна мислите му Сали и го загледа с очи, изпълнени с очакване.

Съществуват забележки, които обикновено препъват разговора и потапят и най-оживения диалог в блатото на мъртвото мълчание. Човек би могъл да предположи, че последната ще бъде точно от тях, но Джо, макар и стреснат, посрещна новината хладнокръвно. Истината бе, че въпреки уверенията на Джери Никълс, той не беше успял напълно да преодолее безпокойството си, породено от дълбоката пропаст между финансите на Сали и своите. Колкото и да бяха чисти мотивите му да я направи своя жена, имаше неприятното чувство, че хората, които не знаят тези мотиви, ще го поставят в групата на Джак Уорнър. Благодарение на господин Луелин, този съвременен Дядо Мраз, това неудобство беше престанало да го терзае. Той проговори с абсолютно спокойствие:

— Нямаш пукнат грош?

— Не.

— Но какво стана с наследството? Не може да си похарчила двадесет и пет хиляди лири за шоколад и сладолед от миналия вторник.

Сали се усмихна мило, но това беше болезнена усмивка. Изповедта едва сега започваше, а тя я мразеше повече от всякога.

— Господин Никълс не ти ли каза за наследството?

— Не в подробности. Споменах му, че те обичам, а той каза „А, наследничката“ и прибави, че някой ти оставил куп пари.

— Да, госпожица Карбъри. Казвах ти за нея.

— Противничката на тютюна, за която си работила?

— Да. Тя ми остави парите при условие, че няма да пуша. А Дафни Долби трябваше да живее с мен, за да види дали спазвам условието. Ако ме хване да пуша, всичко отива в Ан ти никотиновата лига. Така че внимавах да не го правя.

— Много разумно. Много мъдро. Но май имаш още за разправяне.

— Имам. Днес го направих. Запалих цигара.

— С онази Долби, слухтяща и дебнеща наоколо като хрътка!

— Не дебнеше. Там е цялата работа. Излезе около пет минути след вас. И забрави да си вземе табакерата. Стоеше ето там на тази малка масичка. Зърнах я и внезапно почувствах, че ще умра, ако не си дръпна веднъж. Всичко е заради Траут.

— Точно тук не те разбирам много добре. Какво общо има Траут?

— Ами начинът, по който говореше. Не помниш ли? Всичките тия приказки, че не можел да гарантира успех, защото не трябвало да забравяме, че въпросният случай бил съпътстван от непосредствени трудности. Звучеше като че ли няма много надежда.

— Адвокатите винаги говорят така. Да беше чула Шусмит от „Шусмит, Шусмит, Шусмит и Шусмит“. Вродена предпазливост. Застраховат се, ако мога да се изразя така. Ако нещата се издънят, ще могат да кажат: „Предупреждавах ви, че това можеше да се случи“. Ако се уредят, ще си помислиш колко е кадърен адвокатът, щом се е справил въпреки всички трудности.

— Е, аз не знаех това. Да ме беше видял след като излязохте — треперещо кълбо от нерви.

— Обаче страхотно кълбо!

— … и тъкмо се чудех как да се взема в ръце и да избягам от това ужасно чувство за обреченост, когато погледът ми падна върху табакерата на Дафни.

— И посегна към нея.

— Посегнах.

Джо поклати глава разбиращо.

— Всяко момиче на твое място би го направило. После Долби се върна за табакерата и те завари да пафкаш?

— Да.

— Така си и помислих. Аз съм драматург, а ние драматурзите имаме шесто чувство. Е, като казвам, че съм драматург, имам предвид, че „Братовчедката Анджела“ все пак има шестнадесет представления. Много автори са се задоволявали с откриване в петък и закриване следващата събота. А като говорим за „Братовчедката Анджела“…

— Да я беше видял само, непоклатима като скала.

— Като говорим за „Братовчедката Анджела“…

— Мислех си, че като сме станали приятелки, ще се престори, че не е забелязала, но когато нещо било свързано с работата й, нямало място за приятелство.

— Много похвално. Но исках да ти кажа за „Братовчедката Анджела“. Имам новина, която може да ти върне цвета на бузите. Луелин ще прави филм по нея.