П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

Банкнота от една лира има много достойнства — твърде разнообразни, за да се спираме на всички сега, но има и един недостатък — от нея не става добър снаряд. Тази, която бе запратена към господин Траут, се люшна отпуснато в краката му и когато той се наведе, за да си я прибере, внезапен полъх я вдигна и сякаш й даде криле на гълъб. Банкнотата подскачаше в една посока, после танцуваше в друга. Като че ли й бе вдъхнато празнично настроение и репетираше преди да излезе на голямата сцена. Тя не би могла да бъде по-щастлива, дори и ако й бяха казали, че е избрана за солистка.

Господин Траут не й отстъпваше по пъргавина. Той не бе от онези, които се разделят лесно с каквото и да било под формата на капитал. Веднъж бе прекарал половин час на лакти и колене, опитвайки се да измъкне един долар, който се беше търкулнал под някакъв скрин. Сегашният случай възбуди ловеца у него. Той искаше тази банкнота и бе решен да си я вземе. Накъдето и да се отправеше лудетината, той вървеше по петите й и когато накрая прелетя над оградата в съседната градина, му се стори съвсем естествено да я последва. Знаеше, че може да бъде обвинен по закона за нарушение на неприкосновеността на частната собственост, но кръвта му кипеше и не му пукаше.

Ветрецът бе спрял и плячката лежеше неподвижна на малката тревиста площ пред вратата. Лесен трофей, който направо му се буташе в ръцете. Малко задъхан, но развълнуван от очертаващия се щастлив завършек, той се втурна натам с блестящи очи и протегнати ръце. В този момент някакъв странен звук изотзад като от гърло, което си прави гаргара, го накара да се обърне. Със свито сърце осъзна, че се е озовал в компанията на едно куче.

Господин Траут замръзна, а по кръвоносните му съдове пропълзя неочакван хлад. Никога не се бе чувствал добре в присъствие на кучета, а това бе особено страховит екземпляр — от ония зверове, които обикалят из ъглите и лаят през крайчеца на устата си, куче, което няма как да не е познато на полицията. Господин Траут го гледаше тревожно, а кучето на свой ред наблюдаваше господин Траут с нескрито подозрение.

Името му беше Пърси, споменато и по-рано във връзка с навика му да преследва котките на госпожица Прийстли. Но песът не беше тесен специалист и не се ограничаваше само в този отрасъл. На пощальоните им щръкваха косите, щом го видеха, представителите на потребителските организации реагираха по подобен начин. Мотото на това животно беше: „Ако шава, ухапи го“ и за беда точно в този момент господин Траут шавна. Като изостави по-мъдрата стратегия да стои неподвижен с надеждата, че ще го объркат с цветен храст, той протегна трепереща ръка — действие, за неразумността на което най-добрият му приятел веднага би го предупредил, и изхъхри:

— Добро куче. Добро момче. Добро приятелче.

Най-страшните опасения на Пърси се потвърдиха. Най-неочаквано бе заподозрян, че е изправен срещу звено на организираната престъпност. И колко прав, помисли си той, е бил, когато застана пред този нарушител. Паниката беше лишила гласа на господин Траут от обичайната му вежливост. Неговото „Добро куче“ прозвуча като закана за непосредствени враждебни действия, също както и „Доброто му момче“, а да не говорим за „Доброто му приятелче“. У Пърси не остана никакво съмнение, че се е натъкнал на далеч по-зловещ тип от който и да е пощаджия или представител на потребителска организация. Това постави господин Траут като обществена заплаха по-високо дори и от трите котки на госпожица Прийстли, макар да бяха три зловредни изчадия от доста горен ранг.

И се задейства светкавично, защото споделяше мнението на Наполеон за атаката от отбранителни позиции. Без да чака господин Траут да започне да го обстрелва с бомби, от които джобовете му несъмнено се пръскаха, той захапа протегнатата ръка с цялата настървеност, която му се намираше, а господин Траут произведе рев, който можеше да се сравни с този на дузина котки, настъпени едновременно от дузина мъжки крака, обути в дузина подковани обуща. В резултат Пърси така се стресна, че си плю на петите и изчезна със скорост около осемдесет километра в час, докато някаква жена излизаше от къщата, очевидно търсеща обяснение.

Това бе госпожа Амилия Бингъм, вдовицата, която обитаваше къщата близнак, съседна на тази на госпожица Прийстли и трите й котки. Господин Траут, който я видя смътно през мъглата от сълзите, причинени от бързите действия на Пърси, не би могъл да я обрисува подробно, но забеляза, че изглежда досущ като това, което обикновено се нарича миловидна жена. Леката тенденция към напълняване едва ли щеше да й позволи някога да стане Мис „Великобритания“ или Мис „Лондон“, или Мис „Съседни квартали“, или дори мис „Вали Фийлдс“, но несъмнено тя беше миловидна жена. От нея се излъчваше атмосфера на уют. Веднъж, в една дъждовна и студена нощ господин Траут се беше изгубил по време на излет и след часове блуждаене попадна на кръчма, чиито прозорци блещукаха през мъглата и обещаваха топлина и утеха. Първият му поглед към госпожа Амилия Бингъм го изпълни със същите чувства, изпитани тогава.