П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— Спрях само за минута — каза господин Траут. — Тръгнал съм на фризьор. Исках да обменя две думи с младия Пикъринг.

— За какво?

— О, само да му кажа нещо. Симпатяга е този Пикъринг. Прекарахме заедно следобеда.

— И какво правихте?

— Преследвахме момичета с таксита.

— Господи! — изцъкли се Луелин. — Мислех си, че не си падаш по такива неща.

— По правило не, но Пикъринг ме убеди.

— Какъв глупак! Да си играе с огъня.

— Така ли би го нарекъл?

— Да, така. Ако продължава в същия дух, ще се намери оженен, преди да се усети.

Господин Траут се въздържа от коментар. Адвокатите умеят да бъдат дипломатични, а той забеляза, че темата беше започнала да лази по нервите на приятеля му.

— Не ми каза дали Пикъринг е тука — попита той.

— Не, отиде на разходка. Приличаше на тъмен облак, но не ми обясни защо.

— Това е заради любовните му дела, Айви. Не му провървя.

— Той не си знае късмета.

Болезнен спазъм премина по лицето на господин Траут, като че ли беше помощник на свещеника, принуден да слуша богохулство от своя шеф. Верен на политиката си да бъде дипломатичен, той не каза нищо по въпроса. Между две танцови стъпки попита господин Луелин дали случайно не знае името на момичето, на което Джо Пикъринг е отдал сърцето си.

— Разбира се — отвърна господин Луелин. — Тя ме интервюира за вестника си. Казва се Фич. Слушал ли си онази песен — „Мистър и мисис Фич, тра-ла ла-ла ла…“?

— Не.

— Хубава песен. Често си я пея във ваната, сапунисвайки внимателно ходилата си.

— Наистина ли? Бих искал я да чуя.

— Трябва да дойдеш някоя сутрин. Най-добре около девет и половина. Донеси си дъждобран, защото доста пръскам. Тя е от ония песни, които се пеят с много жестове.

Луелин спря. Траут бе започнал да се носи из стаята като герой от „Лебедово езеро“, а това не му се нравеше. Имаше склонност да държи на дисциплината сред правните си съветници, изисквайки адвокатите да се държат като адвокати и да оставят ексцентричните стъпки на професионалистите. Човек, смяташе той, или е Фред Астер, или не е Фред Астер, и ако не е Фред Астер, не трябва да се държи като него. За пръв път му хрумна, че тази вечер Траут е някак странен, като че ли плува в розови облаци, а той не му плащаше солидна сума, за да прави това.

Гласът му прозвуча рязко:

— За какво ти е името на момичето?

— Смятам да й се обадя и трябва да знам кого да търся. Както разбрах, адресът й е „Фаунтън корт“, „Парк лейн“. Възнамерявам да се срещна с нея и да способствам за помирението й с Пикъринг. Не ми се нрави мисълта две любящи сърца да бъдат разлъчени от едно недоразумение. Кой си мислиш, че съм аз? Някой изверг?

Сега вече господин Луелин определено беше озадачен. Не схващаше и се звереше насреща като настъпена жаба. Дикцията на господин Траут направо звънтеше, не оставяйки никаква възможност да е объркал думите, но смисълът им тотално му се губеше. Той пожела да го постави на мястото му с един укорителен поглед, но това се оказа невъзможно, защото господин Траут трудно можеше да бъде фиксиран. Затова господин Луелин бе принуден да се задоволи с отправянето на изпълнения си с укор поглед само в една по-обща посока.

— Траут — каза той. — Ти да не си обърнал няколко?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо плещиш тия врели-некипели за разни любящи сърца? Нали вчера…

Той не довърши изречението. Телефонът звънеше.

— Отговори, Траут — отсече господин Луелин. — Ако е за мен, няма ме.

Господин Траут вдигна слушалката и първите му думи накараха господин Луелин да се вкамени от главата до петите като нимфа, изненадана докато се къпе. Защото те бяха „Добър вечер, мадам“ и от тях сърцето му изстина. Поздрави се за мъдрото решение да накара Траут да вдигне слушалката. Разбира се, Лондон беше пълен с такива, към които можеш да се обърнеш с „мадам“, но той се сещаше само за една. При това единствената, на която беше дал телефонния си номер. Боеше се от най-лошото. Ужаси се при мисълта колко далече бе стигнал в задявките с Вира Далрлимпъл — една линия, която би могла да свърши само с гибел. Без дъх изчака Траут да каже, че го няма.

— Страхувам се — господин Траут беше самата любезност, — че в момента не е у дома, но скоро ще се върне и непременно ще предам вашето съобщение. Сигурен съм, че ще бъде очарован. Няма защо — каза накрая, очевидно в отговор на някакъв вид благодарности от другата страна. — За мен беше удоволствие. Дочуване, мадам, дочуване. Какво чудесно време, нали? Някоя си мис Далримпъл — каза той, оставяйки слушалката. — Иска да я заведеш на вечеря вдругиден. Ще те вземе около седем и половина.