П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

Изглежда е закон на природата, когато заклет ерген се влюби, да го направи с цялото си сърце и далеч извън размаха на обикновения мъж, който е разпилявал чувствата си тук и там още от невръстна възраст.

На осем години господин Траут бе целунал едно шестгодишно момиченце под клонка бръшлян навръх Коледа, но с това сексуалният им живот бе приключил. Като резултат в продължение на четиридесет години страстите се бяха събирали в гърдите му като вода в язовир. Рано или късно язовирната стена трябваше да се пропука и Амилия Бингъм предизвика това. Внезапно адвокатът усети, че изоставя принципите на целия си живот. Вече не беше златоустият разобличител на любовта, когото членовете на Анонимните ергени сочеха с гордост и жадуваше за Амилия Бингъм така, както елените жадуват за прохладния ручей. Ако в този момент се случеше някой да се появи с клонче бръшлян, той без колебания би я целунал под него.

— Вкусно — въздъхна той, преглъщайки последната кифличка. — Наистина ли ти сама си ги приготвила?

— Да, и ягодовото сладко също е мое.

— Невероятно. Ще ми позволиш да ти се отплатя за гостоприемството. Мога ли да те убедя да вечеряш с мен днес.

— С най-голямо удоволствие.

— Отседнал съм в Дорчестър. Нека да вечеряме там. Какво ще кажеш в седем и тридесет?

— Чудесно.

— И не води Пърси — каза господин Траут. — Ха, ха — допълни той, за да покаже, че се шегува.

— Ха, ха — отвърна Амилия Бингъм.

— Хо, хо — додаде господин Траут.

А наум си отбеляза, че трябва да отиде на фризьор и на маникюр.

Късният следобед на деня, в който господин Траут най-неочаквано срещна любовта, завари Айвър Луелин в най-добро разположение на духа. Намерението му да пъхне пръчка динамит под нежните задни части на лондонските си подчинени бе напълно осъществено; готвачът, когото нае, се проявяваше отлично; презокеанският телефонен разговор със Студиото го увери, че там всичко върви добре, а не беше чувал и дума от Вира Далримпъл. Чувстваше, че Провидението не си поплюва, когато трябва да подслади живота на добрия човек.

Като връх на благоденствието му можеше да се посочи именно онази последна точка в списъка. Ден след ден той все по-ясно осъзнаваше угрозата, която съдържаше в себе си връзката му с Вира Далримпъл. До този момент я беше извеждал на вечеря само два пъти, а бе на косъм от предложението за женитба и едничката случайност отклоняваше катастрофата.

В първия случай някакъв неин приятел от съседната маса го прекъсна тъкмо когато фаталните думи трепереха на устните му. А във втория беше спасен от внезапна атака хълцукания, които му дадоха време да размисли, докато келнерът го потупваше здраво по гърба.

Но той знаеше, че късметът му не може да трае вечно и фактът, че от нейна страна нямаше опити за контакт, му даде нови сили. По време на последната им вечеря беше ужасен, когато забеляза голямата прилика на Вира с последната му съпруга и мисълта, че тя поне засега не представлява заплаха за него, бе направо успокоителна.

Беше размишлявал известно време в тази насока, когато звънецът прекъсна бляновете му. Изправи се и стана да отвори. Ясно съзнаваше, че по този начин поема голям риск, но трябваше да го направи — можеше да е приятелят му Траут. А в този момент той изпитваше вопиюща нужда от среща с него. Траут би подкрепил становището му, че по отношение на Вира Далримпъл действа правилно. Дори и да е уверен, че е надхитрил жената насреща си, мъжът обича да получава поощрение от авторитетна трета страна.

Наистина беше приятелят му Траут, но това бе един съвсем различен Траут от вчерашния; един Траут, сияещ от главата до петите и в пълна готовност да му тропне още на изтривалката. Даже и в точка на покой създаваше впечатлението, че всеки момент може да премине в състояние на вихрен танц. Главата му потрепваше, а краката му риеха в килима като на някой неустрашим вихрогон.

Тези явления останаха незабелязани от господин Луелин. Не е съвсем лесно да се забележи прилива на страст у някой друг, когато самият ти си вглъбен в себе си, какъвто беше неговия случай. В очите му Траут си беше Траут, независимо от това дали сияеше или си беше угасил светлините. Каза му, че се радва да го види и го попита дали може да вечеря с него, на което господин Траут отвърна, че вече има ангажимент за вечерта. Ако Шерлок Холмс по някакъв начин бе станал свидетел на разговора, веднага щеше да си извади съответните заключения по трепета на гласа и моментално да свирне на верния Уотсън, но господин Луелин въобще не обърна внимание на настъпилите промени. Най-много да си е помислил, че приятелят му страда от катар.