П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— Но не можеш просто ей така да се самонастаниш. Трябва да те изпрати лекар — прекъсна го Джо.

— Кой ти каза това?

— Всеки го знае.

— Аз не го знам — господин Луелин явно беше недоволен. — Да не искаш да кажеш, че няма да мога да отида още днес? Тогава ще трябва да се преместя в хотел. По дяволите, да не съм луд да стоя тук и да чакам Вира Далримпъл да позвъни на вратата и да ме засмуче като близалка. Само от тази мисъл няма да мога да мигна цяла вечер.

— Казала е, че ще дойде вдругиден — опита се да го успокои Джо.

— Малка хитрост от нейна страна, момчето ми. Иска да приспи бдителността ми.

Джо изпрати благодетеля си до вратата със смесени чувства. От една страна осъзнаваше, че с един жест на чудотворната си ръка господин Луелин го поставяше върху здрава финансова основа, за която толкова беше мечтал, и това го въодушевяваше. От друга — изпадаше в депресия само при мисълта, че колкото и да спечели от продажбата на „Братовчедката Анджела“, възможността да я сподели с любимото момиче възлизаше на не повече от осем на сто. Всъщност, като се има предвид отказа й да говори с него, един по-педантичен букмейкър би намалил драстично процентите.

Поведението на Сали го учудваше. Разбираше, че неговото отсъствие на масата онази вечер е предизвикало у нея известно раздразнение, но фактът, че не му дава шанс да обясни своето поведение, бе непонятен. Чувстваше се засегнат също и от това, че такова хубаво обяснение трябваше да отиде на вятъра. Ако има извинение за неявяване на среща, което може да издържи на всяка критика, несъмнено „внезапното заболяване“ държеше палмата на първенството.

Това внезапно заболяване озадачаваше Джо. Здравето му винаги е било отлично, но никога не е било по-добро от момента, в който господин Траут му поднасяше чашата. Тогава си мислеше, че след нула време ще седи срещу Сали в ресторанта на „Бариболт“, светлината нежно ще струи около тях и цигуларят, срещу когото господин Луелин така протестираше, ще свири божествено. Тези мисли бяха накарали дори гръбнака му да изтръпне и го бяха изпълнили с това, което французите наричат bien etre 8 8 Bien etre — блаженство, бел.пр. . Твърде неподходящ момент, за да бъде сполетян от това мистериозно заболяване.

В апартамента беше много тихо и скоро тази тишина започна да изнервя Джо. Мъж, чиито гемии са потънали толкова дълбоко, колкото неговите, жадува за компания. Едно куче, дори и помияр като Пърси, би могло да помогне, но на „Енистън Гардънс“ 8 нямаше такова. Във внезапен прилив на вдъхновение Джо се сети за Джери Никълс.

Без да храни големи надежди, той отиде до телефона и сграбчи инструмента като спасителен пояс. Ако Джери имаше недостатък, то това беше твърде лекомисленото му отношение към противоположния пол. Той не беше от ония Джо Пикъринговци, чиито сърца, веднъж отдадени, си остават такива навеки. Беше по-скоро от непостоянните младежи, които подхождат към женското общество с широко сърце и имат склонността да броят за загубен всеки ден, в който не забавляват някое маце, както биха се изразили, на вечеря. И тъй като наближаваше часът за коктейл, повече от сигурно бе, че вече има ангажимент.

Така се и оказа. В отговор на поканата на Джо, той беше принуден да обяви, че не е на разположение.

— Съжалявам, Джо. Имам среща.

— Не можеш ли да й откажеш?

— Не става дума за нея, а за него. Баща ми. От време на време иска да хапваме заедно и точно тази вечер случаят е такъв.

— О, по дяволите.

— Какъв е тоя зор? Можеш да минеш и без мен една вечер. Стисни зъби. Трябва ти само малко воля.

— Имам нужда от съвета ти.

— А, това е друго нещо. Обичам да давам съвети. Ще ти кажа какво ще направя. Баща ми винаги заспива след ядене благодарение на обилните дози портвайн, а той вечеря на смрачаване. Ще се измъкна и ще дойда да те видя.

Джо възобнови самотните си размишления. Скоро цял бе завладян от идеята, че само Джери може да разреши проблема. В края на краищата, каза си той, мъж, който толкова е врял и кипял в тая работа с мацетата, често трябва да се е сблъсквал с подобни проблеми и опитът го е научил как да се справя.

До момента, в който господин Траут пристигна, Джо вече гледаше на Джери както ученик гледа към мъдрец или пророк.

Появата на господин Траут го изненада. Не беше предупреден за посещението и изобщо не беше сигурен, че е доволен да го види. Би могъл да го посрещне и радушно, ако видът на адвоката беше по-приличен и сериозен, тъй като последното нещо, което му се гледаше в този момент, бяха ухилени физиономии наоколо. А един-единствен поглед му подсказа, че насреща си има някой, който се рее в розови облаци. Не че господин Траут пееше с пълно гърло някое „тра-ла-ла“ или „тим-ти-рим“, но нещата си бяха от ясни по-ясни.