П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— А, здравей — смънка Джо.

— Добър вечер, добър вечер, добър вечер — грееше господин Траут. Приличаше на единия от оня комедиен дует „Слънчевите момчета“. — Колко хубав изглежда светът по здрач. Лондон се превръща в същинска приказка. Напомня ми думите на оня поет, чието име в момента не си спомням, а и тях май не помня, но съм сигурен, че звучаха прекрасно. Тук ли е господин Луелин?

— Не, излезе.

— Още по-добре. Радвам се. Искам да говоря с теб насаме, Пикъринг. Днес в таксито изказах някои съображения по въпроса за любовта и брака, за които сега съжалявам.

— А, така ли?

— Така, макар че явно ти не ме слушаше. Изразих се много остро в тяхна вреда. Оттогава моите възгледи се промениха радикално. Сега гласувам „за“ с цялото си сърце. Убедих се, че любовта движи света. Спомням си една песен, беше популярна преди много години, и се казваше „Обичай ме и светът е мой“. Ето това е, Пикъринг, ето това е. Възхитителна мисъл.

Джо го гледаше слисано. Ако дикцията му не беше толкова ясна и крайниците толкова стабилни, би поставил под съмнение, както бе направил и господин Луелин, трезвостта на господина насреща си. Но сега Джо само зяпаше с надеждата, че обяснението ще дойде по-късно.

— Е, това е прекрасно — каза той.

— „Прекрасно“ е думата, Пикъринг.

— Но ти спомена, че имаш да ми кажеш нещо лично.

— И ще го направя, ще го направя наистина. Но за да ти стане ясна цялата история, ще ти разкажа в резюме живота си до този следобед. Съвсем кратко резюме — допълни, като видя, че Джо трепна. — Само основното.

— Ще прескочиш детството, юношеството и годините в колежа?

— Именно. Годините, за които говориш, не са от значение. Минаваме директно към зрялата възраст.

— Това е добре.

— Когато станах член на Анонимните ергени.

— Анонимните алкохолици?

— Анонимните ергени. Малка група мъже, чиято цел в живота е да избегнат брака. Напрягаме всяка своя клетка, за да запазим ергенството си и ако разберем, че някой от другарите ни проявява слабост, го убеждаваме да е силен. Даже си имаме песен, която пеем в такива случаи. Започва така: „От всички беди, които в засада ни чакат, най-зловещата е бракът“. Мога да ти я изпея, ако искаш.

— Да оставим за някой друг път, а? — предложи Джо и се настани по-удобно в креслото.

— Винаги, когато пожелаеш. Много мелодична песничка.

— Не се съмнявам.

— Текст — Джони Рънсибъл, музика — Дж. Д. Фланъри.

Джо се размърда неспокойно. Господин Траут не бе дал тържествено обещание, че няма да пее и не се знаеше дали няма да го направи. А на Джо хич не му се слушаше нечие скрибуцане на празен стомах. За да отклони вниманието на събеседника си и да предотврати началото на една музикална вечер, той зададе въпрос:

— Какво общо има всичко това с мен? Ужасно интересно, но къде съм аз в цялата тая история?

— Ей сега ще ти кажа. Но първо нека да разкрия, че повече не съм член на Анонимните ергени. Изпратих оставката си, докато идвах насам. Страхувам се, че момчетата страшно ще се разстроят, но нямах друг избор. Както ти споменах, моите възгледи претърпяха радикална промяна. Това се случи във Вали Фийлдс днес следобед. Там намерих любовта, Пикъринг. Срещнах жена, която ме научи що е страст.

Удивлението на Джо растеше. Той можеше да се сети само за един обитател на Вали Фийлдс.

— О, не и дамата с рентгеновите очи, която ми дрънкаше за плътска похот и царства небесни?

— Бях твърде далеч, за да чуя какво ти е дрънкала, а като добавим и това, че в момента шофьорът ми разказваше как влажното време му действа на лумбагото… Но не, не беше тя. Божественото създание, което имам предвид, е госпожа Амилия Бингъм, която живее в съседство.

Джо направи гримаса. Беше шокиран.

— Госпожа? — гласът му прозвуча като камшик. — Траут, ти разбиваш семейство, а?

— Не, не, не. Не, не.

— Ти да не си някой нов Казанова?

— Съвсем не. Госпожа Бингъм е вдовица. Покойният й съпруг паднал зад борда по време на една екскурзия до Булон.

Възцари се едноминутна тишина, докато мислите на двамата витаеха около покойния господин Бингъм.

— Тя прави най-вкусните кифлички на тоя свят — продължи господин Траут.

— О?

— А ягодовото й сладко! Трябва да го опиташ, за да повярваш, че е истинско — продължи господин Траут и шумно преглътна.

— О?

— Сигурно забелязваш, че имам бинт на ръката си. Кучето й ме ухапа, а тя ме превърза.

— О?

— Ръцете й са направо златни. Тя е медицинска сестра.

Джо отново реши да внесе ред.