П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— Е, по-късно не можеше и да дойдеш — смъмри го Джо.

Джери отмина намека с един замах на ръката, подобен на жестовете на господин Луелин в банята, докато си пее „Мистър и мисис Фич“.

— Дойдох веднага, щом можах — каза той. — Редно е, след като ти самият доскоро си бил в тоя бизнес, да си запознат с желязната дисциплина, която цари в една адвокатска кантора. Ако татенцето ме беше пипнал да се измъквам преди края на работното време, нямаше да има никакво значение, че съм му син и щях да бъда изритан сред тълпата чиновници и момчета за всичко, ако не и нещо по-лошо. Спомняш си какво се случи с Дани Дийвър.

Джо трябваше да се съгласи с това. Шефът на „Никълс, Бридж Тръбшоу и Никълс“ можеше и да си подремва от време на време след вечеря, но през деня бдителността му беше като на рис от ония с най-острите очи. Затова Джо се извини, а Джери каза, че няма нищо. Свикнал бил да бъде недооценяван. А сега, допълни той, щял да продължи с рапорта — изявление, което накара Джо да подрипне на стола, като че ли някакъв остър предмет беше минал през седалката и се бе забил в меката му тъкан.

— Видя ли я?

— Не.

Джо беше съкрушен.

— Защо не?

— Не беше там. Едно момиче не си стои вкъщи по цял ден. Има разни неща за вършене от време на време. Чакай да ти разкажа цялата история без да изпускам и най-малкия детайл. Отидох във „Фаунтън Корт“ и позвъних. Дотук ясно ли ти е? — попита той без да има много смисъл, а Джо отвърна, че до този момент разказът не го е затруднил много. Като остана доволен от разбирането на публиката, Джери продължи:

— Вратата се отвори от една сладурана, която се оказа, че живее със Сали. Тя ме информира, че Сали била на фризьор, за да си накъдри косата. „Отбий се по-късно“, така ми каза. „Тука има и някакъв Траут, който чака да я види“. Е, на мене тия, разбира се, не ми минават. „По дяволите по-късно — й викам аз. — Трябва да се видя с госпожица Фич по неотложен въпрос, чието естество не съм упълномощен да разкрия. Влизам и още как, а ако Траут има нещо против, ще му смачкам фасона“. „Както ви е угодно — ми рече тя. — Това е свободна страна“. И изчезна, а аз отидох в дневната, където, както се предвиждаше, намерих Траут.

— Траут — замислено повтори Джо.

— Така се казваше — потвърди Джери.

— Интересно какво ли е искал.

— Той ми каза. Мисията му била същата като моята. Дошъл, за да каже на госпожица Фич, че той бил оня, който ти дал пургатива, което пък те възпрепятствало да се появиш на уговорката за вечеря.

— Мили боже?

— Именно. С бързия си ум ти веднага забеляза, че Траут изникна тъкмо навреме, за да те измъкне от кашата, в която си затънал до гуша. Той щеше да придаде достоверност на иначе твърде сухия и неубедителен разказ. Отивам при нея и й казвам: „Здравейте, госпожице Фич. На бас, че се чудите защо Джо Ви покани на вечеря, а пък не дойде. Много просто. Някой му дал пургатив“. Не е много за вярване, а? Но съвсем друго е, когато Траут се тупа по гърдите и вика: „Аз го сторих“. Ще повярва, къде ще ходи.

— Разбира се.

— На това ние адвокатите му викаме главният свидетел. Останалото е несъществено, некомпетентно, безсмислено и не води доникъде. Следователно, реших да се отдръпна и да оставя Траут да говори, макар и да съжалявах, че няма да видя отново госпожица Фич, тъй като тя ми направи много силно впечатление по време на първата ни среща. Приятно момиче.

— Колко дълго трае едно къдрене?

— Не знам. Никога не съм се къдрил. Но виждам какво имаш предвид. Питаш се дали се е върнала досега. Сигурно, така мисля.

— Тогава трябва да тръгвам. Благодаря за всичко, Джери.

— За мен беше удоволствие, старче. Не че съм направил много. Но както винаги казвам, важно е желанието. А, и още една дума. Замислял ли си се какво ще стане, когато се срещнете?

— Предполагам ще си изясним нещата.

— Дрън-дрън. Не губи време в брътвежи. Действай на секундата. Прескочи формалностите. Сграбчи я, притисни я до гърдите си и дръж така, докато й пропукат ребрата. Опитвал съм тази стратегия няколко пъти и винаги е давала отлични резултати.

Докато караше към „Фаунтън Корт“. Джо все повече се убеждаваше, че Лондон изглежда прекрасно. Господин Траут го бе нарекъл истинска приказка и това беше, помисли си Джо, съвсем точно. Улиците бяха пълни с възхитителни хора, с които, сигурен беше, би се разбирал прекрасно, само да имаше време да спре и да общува с всеки един от тях. Джо изпита същото чувство и към кучетата, изведени на разходка. Ако светкавичната бързина на действие не беше от такова важно значение, Джо щеше да слезе от колата и да погали подред всяко едно от тях, а също и котките, ако имаше такива. С две думи, никнеха му криле и с всяка минута ставаха все по-големи.