П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

Докато караше, той се размисли за господин Траут и за това какъв прелестен човек беше. Ако Калифорния е откърмила такива хора, то е ясно защо я наричат Перлата на Щатите. Някой максималист би поклатил глава по отношение на навика да се пускат чужди тела в питиетата на хората, но това беше незначителен недостатък в иначе непорочната натура на адвоката. А и как прекрасно компенсираше този свой малък недостатък, когато е решил, че е дошъл моментът. Джо изпита угризения, като си спомни как грубиянски бе отказал на господин Траут удоволствието последният да разкаже за детските, младежките и колежанските си години и да изпее песента на Анонимните ергени. И както обикновено става, когато някой говори или в случая мисли за вълка, той се оказва в кошарата.

Защото точно Ефраим Траут отвори вратата на „Фаунтър Корт“ 3А. Логично би било да се предположи, че след като е казал своето, той е напуснал помещението, но господин Траут бе от ония мъже, които не напускат. Те остават, за да видят какво ще се случи.

Двамата поведоха разговор в коридора.

— Каза ли й? — попита Джо напористо.

Господин Траут потвърди и можеше да добави, че Джо би трябвало и сам да се досети от сияещото му изражение.

Спирайки само, за да възкликне „Браво“, Джо попита как го е приела.

— Тя заплака.

— Заплака!

— Сълзи на радост. Тя не беше на себе си от радост, Пикъринг. Явно беше, че от плещите й се е смъкнал огромен товар и че за нея слънцето…

— … е изгряло на небосклона?

— Точно тази фраза щях да използвам. Мисълта, Пикъринг, че съм послужил за свързването на две разлъчени сърца, ме прави много щастлив. Странно как човешките възгледи могат да се променят ей така, за секунда. Като че ли беше само вчера, всъщност точно вчера беше, когато смятах, че основното за разлъчените сърца е да си останат разлъчени.

— Значи мислиш, че всичко е наред?

— Всичко е тип-топ. Вярно, сгодила се е за някой друг, но иначе много те обича. Ясно личи по държането й.

Ефектът на тези думи върху Джо беше подобен на този, който би последвал удар по носа с мокър шаран. Ченето му увисна, очите му изскочиха, той залитна и можеше да падне, ако не се бе хванал за стойката за чадъри.

— Сгодена за някой друг ли? — гласът му трепереше.

— Да. Доколкото разбрах, някакво нещастно недоразумение. Ти си я поканил на обяд, а тя е била възпрепятствана от обстоятелства извън нейния контрол. Когато после си я поканил на вечеря и на свой ред не си се появил, тя решила, че ти й го връщаш. Понеже е гордо момиче, това никак не й се е понравило. Затова, когато някакъв младеж я помолил да се омъжи за него, тя приела, за да ти натрие носа. Не намираш ли, че в цялата история има нещо от гръцките трагедии?

— И това нямаше да се случи — промълви горчиво Джо, като пусна стойката за чадъри и размаха ръка, — ако ти не се развяваше наоколо и не пускаше пургатив в чашите на хората.

Лека руменина покри бузите на господин Траут.

— Да — каза той. — Предполагам, че това твърдение е донякъде вярно. Но спомни си, аз мислех, че действам за твоите интереси. Слава богу, нищо лошо не се е случило.

— Нищо лошо?

— Убеден съм, че трябва само да я вземеш в прегръдките си и тя ще забрави всичко за другия. Онези сълзи на радост ми казаха всичко. Вземи я в прегръдките си и нещата ще се оправят.

Джо беше поразен. Ако този съвет бе дошъл само от страна на господин Траут, можеше и да го подмине, имайки предвид, че един ветеран в клуба на Анонимните ергени едва ли може да се приеме като извор на мъдростта по отношение на женската психология. Но Джери Никълс беше казал същото, а Джо знаеше, че всяка теория, оповестена от него, е била изпитана поне десет пъти и се е оказала вярна.

Методът на здравата хватка, препоръчван от двамата съветници, можеше, разбира се, и да бъде отхвърлен, защото Джо още нямаше официално потвърждение, че любовта му е споделена. И все пак той реши да заложи на карта всичко или нищо. В главата му се мерна фразата: „Риск печели, риск губи“. В най-лошия случай, ако тя го погледне отвисоко и изсъска „Сър!“, поне ще я е целунал и този спомен ще го топли в дългите самотни зимни вечери край камината. Дори и да са само две-три целувки, пак ще са достатъчно.

— Тя там ли е? — посочи той вратата на дневната.

— Не — отвърна господин Траут. — Когато й разказах всичко, излезе с такси.

— Къде, за бога?

— При тебе, разбира се. Откъде да знае, че си тръгнал към нея. На това му се вика разминаване.

И още докато говореше, ключалката изтрака.