П. Удхаус - Куково лято в Бландингс

— Какво!

— Ще я оберем!

— Ще я оберем?

— Да, ще я оберем!

Фреди преглътна.

— Виж, съкровище — рече той жалостиво, — право да си кажа, май не разбирам какви ги говориш.

Ива се напрегна да запази спокойствие. В крайна сметка, мина й през ума, може би подходът й бе твърде скорострелен. Желанието да халоса Фреди с нещо тежко по главата отмина и тя започна да говори бавно и доколкото й беше по силите, с думи от по една и две срички.

— Ей сега ще ти стане ясно, стига само да стоиш мирно и да ме слушаш. Тоя мъж, дето се нарича Мактод, не е никакъв Мактод. Той е крадец и се е вмъкнал тук, като е казал, че е Мактод. Тази нощ открадна огърлицата от мен и я скри в онази своя къщурка.

— Ама… такова!

— Не ме прекъсвай. Знам, че я крие там, затова, когато отиде на бала и брегът остане чист, двамата с теб ще отидем и ще ровим, докато я открием.

— Ама такова!

Ива за сетен път потисна раздразнението си.

— Какво има, Фреди?

— Ти наистина ли мислиш, че тоя чешит е докопал диамантите?

— Сигурна съм.

— Ами тогава всичко е наред, защото аз самият го докарах тук да я щипне за чичо Джоузеф.

— Какво!

— Самата истина. Разбираш ли, бях почнал да се съмнявам дали съм подходящ за тая работа, затова го впримчих за съучастник.

— Докарал си го тук? Искаш да кажеш, че си се свързал с него и си уредил да се промъкне в замъка под името Мактод?

— Ами не съвсем. Доколкото разбрах, той така или иначе си идваше като Мактод. Но аз, тъй да се каже, вече бях обработил почвата преди това, когато го помолих да свие огърлицата.

— Но тогава би трябвало да го познаваш доста добре. Приятел ли ти е?

— Може би не чак приятел, но затова пък е много близък с Филис и мъжа й.

— Той ли ти го каза?

— Той.

— Кога?

— Във влака.

— Преди или след като разбра защо искаш да открадне огърлицата?

— А? Чакай да помисля. След.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Вече нищо не ми е ясно — рече Ива. — Я ми разкажи точно какво се случи.

Фреди сложи в ред мислите си.

— Ами я да видим сега. Значи първо казах на чичо Джо, че ще свия огърлицата, а той каза, че ще ми даде хилядарка. Всъщност качи на две хилядарки, което беше много човешко от негова страна, мен ако питаш. Дотук ясно ли е?

— Да.

— После обаче мен нещо взе да ме стяга шапката и взех да се питам дали тая лъжица не е възголямшка за моята уста. И тогава видях онази обява във вестника.

— Каква обява?

— Във вестника имаше обява, че ако някой иска да му се свърши каквато и да било работа, трябва просто да се обърне към тоя човек. Тъй че аз му написах писмо и отидох да се срещна с него във фоайето на „Пикадили Палас“. Само че бях обещал на родителя да хвана обратния влак от дванайсет и петдесет, та трябваше да хукна към гарата насред приказката. Често ми е минавало през ума, че тогава трябва да ме е взел за пълно куку. В смисъл, че фактически само го попитах: „Ще откраднете ли огърлицата на леля ми?“, след което вдигнах пушилка към гарата. Хич и не мислех, че ще го видя пак, но когато се качих във влака от пет часа — оня от дванайсет и петдесет го изпуснах, — той си беше там ни лук ял, ни лук мирисал, а после изведнъж и родителят се просмука от съседното купе и ми го представи като поета Мактод. После родителят се чупи, а тоя ми каза, че всъщност не бил Мактод, а само се правел, че е Мактод.

— Това не ти ли се видя странно?

— Ами да, доста се позачудих.

— И не го ли попита защо постъпва по този необичаен начин?

— Попитах го и още как, но той не искаше да ми каже. А после пък той ме попита защо трябва да краде огърлицата на леля Кони и на мен внезапно ми прещрака, че всичко се урежда като по масло — в смисъл, че той и бездруго се е запътил към замъка. Откъдето и да го погледнеш, голям късмет. Та тогава му разправих всичко за Филис и той рече, че от години бил пръв приятел на нея и мъжа й. В крайна сметка се разбрахме, че ще свие огърлицата и ще ми я даде. Трябва да призная, че направо се привързах към това момче. Представи си, не поиска да вземе нито пени за услугата.

Ива се засмя горчиво.

— Защо ще иска, когато в ръчичките му ще паднат диаманти за двайсет хиляди лири и там ще си останат? О, Фреди, дори ти не би трябвало да се хващаш на такива плитки номера. Отиваш при някакъв напълно непознат и му казваш, че тук има скъпоценно бижу, което само чака някой да го задигне, а после го срещаш на път да го краде и му вярваш като на роден брат само защото ти казал, че познава Филис — за която през живота си не е чувал, преди ти да му я споменеш. Няма ли най-сетне да поумнееш, за Бога!