П. Удхаус - Иконом за един ден

— Довиждане — каза й и стисна ръката й едновременно нежно и почтително.

— Довиждане, господин Ейдър. Благодаря, че се съгласихте да ни помогнете.

— Аз трябва да ви благодаря, задето ми давате възможност да ви помогна.

Девойката излезе, а Джеф, който се обърна да се сбогува с лорда, установи, че шишкото го фиксира със странния си поглед, наподобяващ погледа на умряла риба.

— Хм! — избоботи лордът. — Хм! Какво ще кажеш, а?

Младежът въпросително го изгледа. Чичото посочи с палец вратата:

— Влюбен си в нея, а?

Въпросът бе тъй изненадващ, че Джеф отговори с машиналната откровеност на човек, подложен на хипноза:

— Да.

— Така и предположих — доволно отбеляза чичо Джордж. — Личи си от километър разстояние. С това момиче си приличаме като две капки вода.

— По какво? — смотолеви младежът, който не беше забелязал физическа прилика между двамата.

— Нито една жена не може да ми устои — скромно отбеляза лордът, — а досега не съм виждал мъж, който да устои на красотата на Ан. — Той с мъка провря туловището си през тясната врата, сетне се върна, надникна в кантората и впери в Джеф странните си, немигащи очи. — Желая ти късмет, млади момко — избърбори с гръмливия си глас и отново изчезна, този път окончателно. В продължение на няколко секунди Джеф остана неподвижен и потънал в дълбок размисъл, после бавно слезе по стълбите и се върна в апартамента си.

Няколко минути по-късно, когато се увери, че неочакваните посетители са напуснали кантората му, Чимп Туист изпълзя от шкафа, замислено засука мустаците си, седна зад бюрото и запали цигара.

Умът му работеше на бързи обороти.

Наложи се Ан Бенедик да почака десетина минути във фоайето на клуба, докато негово благородие Уфнам най-сетне слезе по широкото стълбище — беше хванал под ръка архиепископа, който изглеждаше доста притеснен, и двамата водеха оживен разговор. Като видя племенницата, отпусна хватката си и архиепископът стремително се втурна към помещението, наречено Стая на мълчанието, в което разговорите бяха забранени.

— Ето те и теб, скъпа моя. Току-що дойде, нали? Браво на теб. Май позакъсня, а?

— Не, не съм закъсняла — строго отвърна Ан, сякаш говореше на непослушно дете, какъвто всъщност бе чичо Джордж. — Освен това те чакам доста отдавна. Преди четвърт час ти предадоха, че вече съм във фоайето.

— О, едва сега си спомних — точно така беше. Показвах на момчетата един фокус с кибритени клечки и така се увлякох, че не усетих кога е минало времето. Отивам да си взема шапката.

— На главата ти е.

— Така ли? Да тръгваме тогава.

— Много закъсняхме. Налага се да шофирам с бясна скорост, за да те върна в имението, преди да забележат отсъствието ти.

— Не ти ли казах, че днес е почивният ми ден?

— Не. И таз хубава — скъсах си нервите от притеснение, накрая излезе, че напразно съм се тревожила.

— Пустата ми памет! Напоследък много взе да ми изневерява.

Като излязоха на улицата, където беше паркирана двуместната кола, девойката отстъпи назад, докато спътникът й се качи. Доскоро първа се настаняваше зад волана, но бе станала много по-благоразумна след няколко неприятни инцидента, когато под тежестта на туловището на лорда бе изхвръкнала като топка за пинг-понг. Подготвяйки се за качване, той за миг застиваше във въздуха, сетне като лавина се стоварваше върху седалката.

След като изпълниха сложната процедура по настаняването, тя включи двигателя и потегли. Първият четвърт час от пътуването премина в мълчание. Ан предпочиташе да не разговаря, докато шофира по оживените лондонски улици, а лорд Уфнам размишляваше върху убедителните аргументи, с които щеше да срази архиепископа, ако разполагаше с повече време. Както винаги в подобни случаи, лицето му стана безизразно и докато излизаха от предградията, той не гъкна и не помръдна, създавайки впечатлението, че се намира на другия край на света и връзката с него може да бъде осъществена само чрез международен телефонен разговор.

Когато излезе на извънградското шосе, на което движението не беше толкова натоварено, Ан сръга в ребрата възрастния си родственик, за да го изведе от обичайния му транс и да го подтикне към разговор:

— Какво ще кажеш, миличък?

— А? — стресна се лордът.

— Как мислиш, частният детектив ще ти помогне ли да откриеш диамантите?

— О, да. Помощта му определено ще облекчи положението ми — поне няма да е необходимо да тършувам из стаите на разни непознати, които после се оплакват от мен.