П. Удхаус - Иконом за един ден

— Позволи ми да не се съглася с теб. Няма основателна причина младежът да добие погрешно впечатление за мен. Вече изтъкнах, че мотивите ми бяха безкористни и разумни. Няма спор, че постъпих правилно. Всеизвестно е, че диамантите са най-добрата инвестиция в нашия несигурен свят. След потреса, който изпитах от драстичното падане на акциите на проклетата железопътна компания, които само за минути се превърнаха в безполезни хартийки, дълго мислих и взех най-разумното решение.

— О, значи не си луд, колкото изглеждаш!

— Луд ли? И таз хубава!

— Такъв си е, човек не може да му се сърди — промълви Ан на младежа. Изражението и тонът й бяха като на снизходителен родител, обсъждащ странностите на любимото си дете. — Най-невероятното е, че като заобяснява налудничавите си идеи, откриваш, че кимаш одобрително и вярваш, че е взел единственото правилно решение.

— Диамантите никога не губят стойността си — обади се Джеф, който беше влязъл в ролята на защитник на възрастния джентълмен.

— Безсъмнено… но са без стойност, ако не си спомняш къде си ги скрил.

— Да, хубаво би било да се намерят — замислено отбеляза младежът.

— „В тъмните дълбини на океана навярно се крият безценни камъни блестящи“ — изрецитира Ан, — а междувременно лорд Уфнам и племенницата му са без пукната пара. Също тъй недостъпни са и диамантите, които чичо е скрил… или може би не е скрил в комина в стаята на камериерката.

— Почти съм сигурен, че не са там — обади се лордът след задълбочено обмисляне на предположението.

— Но може и да са.

— Вярно е.

— Нямаш дори бегла представа къде си ги скрил, така ли?

— В момента в съзнанието ми цари пълно затъмнение по този въпрос. От време на време проблесват обнадеждаващи светлинки, но завесата още не се е вдигнала.

Докато го слушаше, на Джеф му хрумна нещо, което не бе убягнало от вниманието и на частен детектив Шерингам Ейдър.

— Но защо не сте предали диамантите на съхранение в банката?

— Нямам доверие на банките.

— Попитайте го защо не си е купил сейф — подсказа девойката.

— Защо не сте си купили сейф? — покорно попита Джеф.

— Нямам… — подхвана лордът.

— … доверие на сейфовете — прекъсна го племенницата му.

— И то с основание — продължи възрастният господин, сякаш не беше чул думите й. — Види ли сейф, крадецът си казва: „Аха, тук има нещо, което си заслужава да отмъкна.“ Сейфът е нещо като писмено уверение за злосторника, че ако си даде малко труд, ще бъде възнаграден за усилията си.

— Възхитен съм от прозорливостта ви, лорд Уфнам — каза Джеф.

— Благодаря, млади момко, известен съм с разсъдливостта си.

— Не ви ли напомня на Белия рицар от „Алиса в огледалния свят“? — подхвърли Ан с откровеността, която си позволяват само племенниците на възрастните господа. — Всеки път, когато изпадне в поредния си транс, си представям, че обмисля как да постъпи по-различно от нас, обикновените хора. Да предаде диамантите на съхранение в банката ли? В никакъв случай — той няма доверие на банките. Сейфовете също са неподходящо място за съхранение на скъпоценности, но кофата за въглища… виж, това е нещо друго.

— Кофата за въглища ли?

— Сподели с мен, че веднъж поставил диамантите на дъното на кофата с въглища в дневната. Всяка вечер измислял ново скривалище.

— Беше ми забавно — намеси се лордът. — Освен това беше проверка на изобретателността ми.

— Може би вече разбирате, че сме в това положение именно поради неговата изобретателност — въздъхна Ан и печално изгледа Джеф. — Паметта му е изиграла лоша шега, а сега бедничкият ми чичо тършува из стаите, воден само от бегли спомени за скривалищата, където временно е пребивавала торбичката със скъпоценните камъни. Странното му поведение предизвика негодуванието на гостите, които подхванаха кампания за уволняване на Кейкбред. Какъвто му е късметът, все го прекъсват, преди да е приключил търсенето. Виждате, господин Ейдър, че чичо ми е планина-човек. Ако влезете в стая, в която той тършува за торбичката с диаманти, няма начин да не го забележите.

— Вярно е — като магнит привлича погледа. Крайно неприятна история… — кимна младежът.

— Точно така.

— Как се докарахте до това състояние, лорд Уфнам? — поинтересува се Джеф.

— Господин Ейдър пита — преведе Ан — как си загубил паметта си. Моля те, разкажи му. Ще ми се да проверя дали историята ще ми се стори смешна като по времето, когато я сподели с мен.

— Преувеличаваш, скъпа моя — кисело промърмори възрастният джентълмен. — Не съм загубил паметта си, само дето засега спомените ми са избледнели след онази ужасна автомобилна катастрофа.