П. Удхаус - Човек на живота

Това беше основният импулс в живота му — дъщеря му Моли, макар че дори и ако беше ерген, сигурно не би се задоволил със скромната кариера на неподкупно ченге. Но от друга страна, ако не беше Моли, през цялото това време на натрупване на нечестното си богатство едва ли би живял с чувството, че води някаква Свещена война. От деня, в който почина жена му, още докато беше сержант, и му остави дъщеричка на една годинка, амбициите му неизменно бяха свързани с нея.

Всичките му мисли бяха свързани с бъдещето. Животът в Ню Йорк беше само подготовката за разкоша, който предстоеше. Не харчеше нито долар без причина. Заедно с дъщеря си живееше тихо и скромно в малката къща, която Моли, с отличния си вкус беше направила толкова уютна. Съседите, като знаеха професията му и като виждаха непретенциозните условия, в които живееше, си казваха, че във всеки случай това е полицай, чиито ръце са чисти. Те не подозираха за купищата, които седмица след седмица и година след година се изливаха в банковата му сметка и на интервали се разпределяха по най-доходните канали. Разходите по домакинството се поддържаха в рамките на официалната му заплата. Всякакви екстри отиваха за сметка на спестяванията му.

Джон Макикърн затвори тефтера с доволна въздишка и си запали нова пура. Пурите бяха единственият му личен лукс. Не пиеше, хранеше се просто, а с един костюм караше необичайно дълго. Но никаква страст за икономии не можеше да го лиши от тютюна.

Капитанът остана така, потънал в размишления. Беше доста късно, но не му се спеше. Настъпваше велик момент в делата му. От няколко дни Уол Стрийт претърпяваше един от периодичните си пристъпи на нестабилност. Чуха се слухове и контраслухове, докато най-накрая от бъркотията се изстреляха нагоре като ракета акциите, от които той притежаваше най-голям дял. Тази сутрин ги беше продал и резултатът направо го зашемети. Основният въпрос, който не му излизаше от главата, бе, че моментът най-после е настъпил. Сега вече можеше да предприеме голямата промяна във всеки един момент, когато реши, че това е удобно.

Джон Макикърн пафкаше кълбета дим и се наслаждаваше на тази мисъл, когато вратата се отвори, за да пропусне един бултериер, един булдог и в края на шествието едно момиче с кимоно и червени пантофи.

— Моли, момичето ми! — възкликна полицаят. — Защо не си в леглото? Мислех, че отдавна спиш.

Той я прегърна с великанската си ръка и я придърпа на скута си. Там, на фона на исполинските му габарити, Моли изглеждаше още по-дребна, отколкото беше в действителност. С разпуснатата си коса и с миниатюрните си червени пантофки, висящи на половин метър от пода, тя имаше вид на дете. Като я гледаше, Макикърн не можеше да повярва, че са минали цели деветнадесет години от мига, когато докторът беше повдигнал вежди и го беше упрекнал за едносричния му отклик на новината, че бебето е момиче.

— Знаеш ли колко е часът? — запита я той. — Два.

— И за теб е много късно да седиш тук и да пушиш като комин — отвърна Моли със строг глас. — Колко пури унищожи днес? Представи си, че се беше оженил за някоя, която ти трие сол на главата още щом те види, че посягаш към пурите!

— Когато се омъжиш, никога не мърмори на съпруга си, че пуши. Това да го знаеш от мен — вметна баща й и се усмихна щастливо.

— Скъпо мое татенце, аз никога няма да се омъжа. Ще си стоя у дома и ще ти кърпя чорапите.

— Де да можеше — каза той, като я придърпа по-близо. — Но много скоро ти ще се омъжиш за принц. А сега — бягай обратно в леглото. Късно е, котенцето ми.

— Няма смисъл. Не мога да заспя. Опитвах се с часове. Знаеш ли колко овце преброих… Но вината е на Растъс, хърка страшно силно.

Господин Макикърн изгледа съгрешилия булдог със суров поглед.

— Защо държиш тия зверове в стаята си? — попита строго той.

— За да ме пазят от разбойници, разбира се. Ти не се ли страхуваш от разбойници? Но, татенце, ти си толкова голям, за тебе няма страшно. Само веднъж да ги цапардосаш и готово. А и моите кученца не са зверове. Нали не сте, милички? Вие сте моите ангелчета и умирате от радост, че кака се върна от Англия. Татко, липсвах ли им, докато ме нямаше?

— Заприличаха на скелети. Всички заприличахме на скелети — въздъхна Макикърн.

— И ти?

— Ами да.

— Тогава защо ме изпрати?

— Исках да видиш страната. Хареса ли ти?

— Не ми беше приятно да съм далече от теб.

— Но страната ти хареса, нали?

— Чудесна е.

Мистър Макикърн въздъхна с облекчение — беше изчезнала и единствената възможна пречка за големия прелом.