П. Удхаус - Благородството задължава

Затова политнал натежал към касата на Казиното, където в замяна на чиповете получил една розова банкнота. Оттам право навън, а върху стъпалата отпред съзрял стария си приятел, сияещ и очаквателен.

— Ето ме — казал старият училищен другар.

— О! А! — казал Фреди.

И с върховно примирение пъхнал „обяда“ в ръката му.

Не хранел съмнение, че онзи ще приеме. И онзи го приел като пъстърва, засмукала пролетна муха. Розовата красота мигом била скътана из дълбините на задните джобове. Странното било, че докато я засмуквал, имал поразен вид. Очите му се окръглили, ченето му увиснало, погледът, вперен във Фреди, изразявал страхопочтително изумление.

— Аз такова — започнал училищният приятел. — Не мисли, че имам някакви възражения или каквото и да било, защото просто не е вярно. От душа и сърце подкрепям с две ръце благородното ти намерение да ми бутнеш хилядарка. Но все пак не мислиш ли, че е ужасно много? Охотно си признавам, че разчитах най-много, ама най-много на нещо като петдесет франка. Фреди също се изумил. Сега вече нищо не разбирал.

— Та ти ми заяви недвусмислено, че ти трябва един „обяд“.

— И точно това вързнамерявам да се черпя — възторжено откликнал онзи. — Троха не съм слагал в уста от закуската насам.

Тук вече в главата на Фреди забръмчало. Не бих го нарекъл мислител, макар да съм от добрите му приятели, но дори на него най-сетне му текнало, че има разминаване в терминологията.

— Да не искаш да кажеш — ревнал той, — че като каза „обяд“, си искал да кажеш обяд?

— Едва ли някой някога е влагал по-богато съдържание в тази хубава дума — съгласил се приятелят и изпаднал в замисленост. — Първо ордьоври — започнал, след като излязъл от моментния си транс и прокарал бавно език по устнте си. — После малко бистър бульон, последван от сьомга на скара… не, пъстърва на скара и ей-такъв стек minute с картофи и салата. Сирене, разбира се, и всичко, което му се полага. Накрая кафе, ликьор, пура. Да, официално потвърждавам пред теб намерението си да си набавя един обяд. Олеле, за малко да забравя. Бутилка хубаво сухо, добре изстудено бяло вино, за да прокарам всичко това. Да, да, да! Виждаш ли този стомах? — потупал се той по назования. — След десетина минути така ще го изненадам, че ще си глътне езика!

Фреди чак сега проумял. И чак сега се сетил, че на жаргона на туземците не „обяд“, а „тухла“ е хиляда. Иронията на цялото положение го халосала като оловна тръба по темето. Само заради някакво си нищожно езиково объркване, което, сам бил принуден да признае, щяло да бъде избегнато, ако залягал на времето по-усърдно над изучаването на френския език, литературен и разговорен, той се бил накиснал… в хайде да не казваме какво… по-дълбоко, отколкото когато и да било през цялата му изпъстрена с подвизи кариера.

Много се намусил, каза, и не го виня за това. Кой не би се мусил при подобни обстоятелства. Няколко секунди си поиграл с идеята да се нахвърли върху любимия съученик и да му изтръгне „обяда“, пардон „тухлата“, като я замени с петдесетте франка, които еднички му били хартисали.

Ала тук в гърдите му отново се разбудил духът на noblesse oblige. Да, благородството на Уиджънови много го задължавало. Може да е загазил, можел да е финансова руина, може да го очаква ужасяващо тет-а-тет с вуйчо му, лорд Блистър, по време на което сприхавият старец като нищо щял да се опита да отхапе парче от по-месестата част на крака му, ала поне постъпил с подобаваща пристойност. Не бил подвел съученика, който единствен му се възхищавал в училище.

Онзи отново заговорил. Първоначалните му слова представлявали кратко резюме на вече цитирания по-горе пасаж, свързан със стека minute. Стекът minute, пояснил той, имал сред множеството си достойнства и един съществен недостатък, а именно, че не засищал като хората. По-благоразумно щяло да бъде, разсъждавал той на глас и призовал Фреди да се присъедини към възгледите му, ако си поръчал няколко ей такива свински пържоли. След което се отплеснал от темата.

— Голям късмет извадих, като се натъкнах на теб, Посълтуейт — казал. Фреди се озадачил.

— Посълтуейт ли? — попитал. — Как така Посълтуейт?

Онзи се изненадал.

— Как така „как така Посълтуейт“?

— Искам да кажа, откъде накъде Посълтуейт? Питам те по какъв начин в разговора ни се промъкна някакъв си Посълтуейт?

— Ама, Посълтуейт, та ти се казваш Посълтуейт!

— Казвам се Уиджън.

— Уиджън?

— Уиджън.

— Не си Посълтуейт?

— В никой случай.