П. Удхаус - Благородството задължава

— А стига бе! — хлъцнал Фреди и порозовял от доволство. — Гледай ти… Цигара?

— Да, благодаря. Всъщност обаче имам нужда не толкова от цигара, колкото от един обяд. Много съм закъсал. Не всички сме като теб. Докато ти се катереше към висините, някои от нас се плъзгаха по нанадолнището. Ако не си осигуря един обяд, просто не знам как ще я карам.

Фреди ми каза, Че това му дошло като шляпване с прословутия мокър парцал. Човек би трябвало да предположи, че предпазливец като него, членуващ в „Търтеите“, откакто е завършил Оксфорд, ще е нащрек от самото начало. Той обаче твърди, че покушението срещу джоба му го заварило изцяло неподготвен. Първоначалният му инстинктивен порив бил да избоботи нещо носово и да се изниже странично.

И тъкмо разчиствал терен за маньовъра, когато го помела внезапна вълна на неканено великодушие. Нима бил способен да подхлъзне човек, който не само е бил негов съученик, но на всичкото отгоре е гледал на него като на свой пожизнен идол? Изключено, казал си Фреди. В доброто старо училище заедно с него отбивали срока си шестстотин четирийсет и седем несретници. Нима ще подложи бананова обелка на едничкия от тези шестстотин четирийсет и седем, който му се е възхищавал? И дума не можело да става. Той бил запознат с жаргона по френската Ривиера и много добре знаел, че „един обяд“ ще рече хиляда франка. Хиляда франка били неправдоподобно много пари, разбира се. При сегашния курс възлизали на малко повече от десет лири, ала той бил длъжен да ги набави. Noblesse oblige, както казват французите, или, с други думи, благородството задължава.

И както си пламтял благородно, изведнъж се пляснал по челото, сещайки се за чека, очакван със следобедната поща. Напливът от мощни чувства напълно го бил изтрил от паметта му.

— Божичко! — възкликнал. — Май ще мога да уредя нещо. Дай да се срещнем в Казиното след два-три часа.

— Господ да те благослови! — прошепнал човечецът.

— Няма защо — отвърнал Фреди.

И влязъл в хотела да провери какво става, макар и набъбнал от смесени чувства. От една страна, го смъдяла пиперливата болка от непредвидената разлъка с десетачка, която бил набелязал за твърде различна употреба. От друга страна, обаче сърцето му тръпнело ликуващо при мисълта, че докато е подрипвал безгрижно и, нека си го кажем, безотговорно по ръбестите жизнени пътеки без особено извисено мнение за самия себе си, някъде там на заден план през цялото време този човек е съхранявал спомена за него и възхитено си е мълвял „Ех, да можехме всички да бъдем като Фреди Уиджън!“ Десет лири нищо не са за подобно откровение, казал си той и усетил как втасва душевно и духовно.

Все пак неизбежно го доядяло, задето онзи не предявил претенции към половината сума, тъй като един лондонски агент по залаганията, комуто дължал петара, от няколко месеца, съдейки по еднопосочната кореспонденция, го сърбели ръцете да докопа Фреди. Допреди фаталната среща на съученици в Кан нашият човек най-почтено възнамерявал да издължи на онзи една-две лири, колкото да му запуши временно устата. Но сега, естествено, и дума не можело да става. Цялата сума се полагала на стария училищен другар, чието име много му се искало да си припомни.

Спайвис?… Брент?… Джърнингъм?… Фосуей?…

Не.

Брустър?… Гогс?… Бутъл?… Финзбъри?…

Не.

Предал се и тръгнал към рецепцията. Писмото го чакало и вътре миловидно се гушел въжделеният чек. Дежурният на рецепцията се оказал много свястно момче и му го осребрил, без да гъкне, та Фреди тъкмо кътал обичливо плячката в джоба си, когато зад гърба му някой казал „Аха!“.

Възклицанието не е сред онези, които всяват неназоваем ужас в душата на човека. Въпреки това ужасът, изпитан от Фреди, не можел да се назове със слова. По простата причина, че познал гласа. Принадлежал не на друг, а на самия агент по залаганията, комуто дължал споменатата петачка. Те това му е лошото на Кан през август — компанията там е ненужно разнородна. От една страна, имаш такива като Фреди Уиджън — изискани джентълмени, боготворени от бившите си съученици, а от друга — разни букмейкъри като този тук. С други думи, куцо и сакато.

От мига, в който се извърнал и се блъснал в чугунения поглед на агента, Фреди разбрал, че надежда няма. Все пак дал всичко от себе си.

— Здравей, Макинтош — поздравил той. — Виж ти! Ха-ха!

— Да — казал господин Макинтош.

— Не съм очаквал да те срещна в този край.

— Срещна ме.

— На почивка, значи? Решил си да изключиш от всички земни грижи? Да се попечеш на слънчице и да не мислиш изобщо за работа?