П. Удхаус - Благородството задължава

А дали не бяха копчетата на панталоните? Не, в подобна смесена компания едва ли ще им посегнат. Но и другите му стигали като перспектива.

Ако обаче моментът бил мъчителен за Фреди, представете си колко по-гнетущ е бил той за вуйчо му лорд Блистър. Именно неговата банка била достигнала умопомрачителните висоти от хиляда франка и сега той бил изправен пред дилемата дали да рискува и да удвои плячката, или да пропусне тази ръка.

Лорд Блистър е от хората, които в трескавата атмосфера на игралната зала се уповават на малките печалби и бързата възвръщаемост. Бил свикнал да започва банката си от минимума, да я залага два пъти с изтръпнали устни и след това да пасува. Но в настоящия случай до такава степен допуснал да се увлече, че дори не усетил как рожбичката му набъбнала до цяла хилядарка или „обяд“. Страховита сума, която никак не му се рискувало да изгуби. Да, но от друга страна пък… ако не изгуби? Някой от тълпата извън зрителното му поле бил извикал „Банко!“ и с малко късмет току-виж се озовал с два „обяда“ в джоба вместо един, ей така от раз.

Какво да прави? Намирал се на съдбовен кръстопът.

Накрая решил да поеме риска. И докато крупието раздавало картите, тълпата се разтворила, за да пропусне опонента му, и в проточилия врат надвесен напред индивид лордът разпознал племенника си Фредерик.

— Брззгхл! — рекъл лорд Блистър. — Бррр! Пфу!

Всъщност искал да каже, че се отказва от играта, защото младият непрокопсаник е не друг, а Фредерик Фортърингей Уиджън, който се явявал син на покойната му сестра и който не разполагал нито с едно пени извън сумите, които лично той, лорд Блистър, благоволявал да му отпусне, поради което със сигурност не подрънквал в джоба си и една стотна част от сумата, необходима да представи в случай на загуба. Ала силата на възбудата не му позволила да се изрази по-прегледно. Миг по-късно Фреди с трепереща ръка обърнал девятка, а крупието побутнало към него всичките парици на стария лорд, спечелени с честен труд и пот на чело.

Докато прибирал парите, Фреди срещнал вуйчовия си поглед. Като последица изтървал един чип от сто франка, два от по три франка и един от пет. И тъкмо ги бил събрал от пода и се изправял, когато в ухото му проговорил глас.

— Добър ден, господин Уиджън — рекло онова момиче, Друзила.

— О! А! — казал Фреди.

Не твърдя, че се е изразил добре, но той лично останал много доволен от факта, че от гърлото му изобщо се отронили звуци, макар и мъжествено лаконични. А що се отнася до погледите, можел да избира между този на момичето и другия на вуйчо си. Вярно, че се различавали в качествено отношение, защото докато погледът на вуйчото врял, кипял, изпускал пара и със сладкодумна словоохотливост изразявал ненавист, бяс и неудържимо желание да дере кожа на живо, то този на момичето бил тъжовно премрежен и забулено внушавал омерзение, разочарование и погнусено презрение. Но кой от двата би предпочел да срещне по тъмна доба в задънена улица, Фреди просто не би могъл да каже.

— Изглежда ви е провървяло — продължила Друзила.

— О! А! — държал на своето Фреди.

И бързо отклонил поглед от нея, за да се спре отново на очите на лорд Блистър. Поради което бързо се извърнал и срещнал погледа на Друзила. Досущ като африкански пътешественик, който в опитите си да отърве кожата от местните влечуги се озовава очи в очи с лъв стръвник.

Друзила вече бърчела нос, сякаш била доловила в непосредствена близост източник на рядко мерзка смрад.

— Трябва да призная, че съм донякъде изненадана — продължила тя, — защото бях останала с впечатлението, че никога не залагате.

— О! А!

— Ако не се лъжа, вие именно описахте хазарта като канцерогенна язва върху плътта на обществото. Това са дословните ви думи.

— О! А!

Тя смръкнала за последно от зловонието, сякаш напразно се надявала Фреди да не се окаже септичната яма, източник на всеразяждащата смрад, ала неохотно била принудена да признае, че през цялото време той си е бил точно това.

— Боя се, че няма да съм в състояние да пия чай с вас днес следобед, господин Уиджън. Довиждане.

— О! А!

И Фреди я проследил с поглед, съзнавайки добре, че тя напуска живота му завинаги и че той целува за сбогом всякакъв шанс да го ръсят с ориз и портокалови цветчета и да пристъпва подръка с нея из църквата, докато органът изпълнява „О, безупречна Любов!“. И усетил как го размазва тъпа тежест.

Тъпата тежест почти веднага била идентифицирана от него като дължаща се на огромното количество чипове, натъпкани по джобовете му. И чак сега му просветнало, че макар да го очаквала болезнена среща с лорд Блистър, която щяла да чупи по неприятност всички предишни рекорди, и макар любовта на неговия живот да се била спраскала като продупчен балон, то той поне бил в състояние да спаси честта на Уиджънови, както го задължавало благородството. Noblesse oblige.