Чарлз Фонтаней - Коприната и песента

От вътрешната врата се показа хусър с високо вдигнато копие.

— Милост, ваше височество! — извика Алън на хусърски език.

Хусърът отпусна копието.

— Кой е господарят ти, човеко? — попита той.

В главата на Алън пробягна далечен спомен.

— Господарят ми живее в Нордуесттаун, ваше височество.

Копието в ръката на хусъра помръдна.

— Това тук е Нордуесттаун — каза той заплашително.

— Да, ваше височество — заекна Алън и мислено се помоли да няма повече съвпадения. — Принадлежа на търговеца Сенк.

Копието се отпусна.

— Просто чувствах, че си градски човек — каза хусърът, като поглеждаше парчето коприна, вързано около врата на Алън. — Познавам добре Сенк. А ти, жено, на кого принадлежиш?

Алън не изчака да разбере дали Мейра говори хусърски.

— Тя също е на господаря Сенк, ваше височество! — На помощ му се притече друг спомен и той добави. — Сега е сезонът на оплождането.

Хусърът подсвирна, което за неговата раса беше смях. Кимна им да станат.

— Излезте от задната врата и си вървете при господаря — каза той. — Късмет имате, че не са ви разделили в това стадо отвън.

Алън и Мейра с благодарност се измъкнаха отзад и по тъмна алея излязоха на улицата. Младежът поведе наляво.

— Трябва да намерим пресечна улица и да напуснем Фолклин — каза той. — Това е една от кръговите улици.

— Дано повечето от другите да са избягали — каза тя трескаво. — В Хаафин няма никой освен старците и малките деца.

— Трябва да сме внимателни — промърмори той. — Те може да са поставили стражи в покрайнините на града. Заблудихме онзи хусър, но ти по-добре да вървиш пред мен, докато стигнем края на града. Ако сме отделно, няма да е толкова подозрително.

На пресечката завиха надясно. Мейра се движеше десетина метра пред него.

Улиците бяха почти празни. Понякога край тях минаваше забързан човек, няколко пъти ги подминаха и хусъри. Не бяха вървели много дълго, когато Мейра спря. Алън я настигна.

— Трябва да сме стигнали покрайнините — каза тя, като посочи празното пространство пред тях.

Двамата забързаха.

Но нещо не беше наред. Пресечната улица беше силно извита и в дъното й проблеснаха светлини.

— Завили сме в погрешна посока, когато излязохме от алеята — каза отчаяно Алън. — Гледай напред!

На фона на звездите смътно се открояваше тъмното тяло на Звездната кула.

Голямото метално здание се извисяваше към вечерното небе, като се губеше в тъмнината. Паркът около него не беше осветен, но можеше да се види отблясъкът на лампите при входа на Звездната кула, където хусърската стража стоеше на пост.

— Ще трябва да се върнем обратно — каза мрачно Алън.

Тя стоеше близо до него и го гледаше с широко отворени очи.

— Целият този път обратно през града? — гласът й леко потрепери.

— Страхувам се, че да. — Той обгърна раменете й и двамата се обърнаха с гръб към Звездната кула. Той опипа с ръка шалчето си, докато тръгваха бавно надолу по улицата.

Шалчето! Той застина, като спря и нея с рязко дръпване. Коприната!

Сграбчи с две ръце раменете й и я погледна в лицето.

— Мейра — каза той спокойно. — Няма да се връщаме в планините. Няма да излизаме от града. Отиваме в Звездната кула!

Върнаха се по пътя си до уличката. Изтичаха по най-малката от кръговите улици, прескочиха оградата и се промъкнаха в сенките на парка. Там започнаха да се придвижват от храст на храст, от дърво на дърво, безшумно и леко. Из целия парк бяха разпръснати малки групи стражи. Всички имаха малки засенчени фенери, защото хусърите не виждаха добре в тъмното.

Приближиха Звездната кула отзад и внимателно я заобиколиха. Площадката към входа се издигаше до височина два пъти ръста на Алън. От двете страни на тъмната отворена врата стояха двама стражи, които тихо си говореха.

— Ех, само да бяхме взели един лък! — възкликна Алън шепнешком. — Мога да се справя без оръжие с единия, но не и с двамата.

— Не може ли и аз? — прошепна тя.

— Не! Те са малки, но силни. Много по-силни от жена.

Изведнъж видяха срещу светлината, че от площадката се подава нещо.

— Може би е копие — каза Алън. — Ще те вдигна.

Само след миг Мейра беше обратно долу и държеше предмета в ръцете си.

— Само стрела — промърмори тя с отвращение. — Каква полза от нея без лък!

— Може да е достатъчно — каза той. — Остани тук. Когато стигна до началото на площадката, отвлечи с нещо вниманието им. После бягай натам.

Той пропълзя по корем до мястото, където площадката опираше под ъгъл земята. Погледна назад. Мейра беше като светло петно в тъмния ъгъл.