Чарлз Фонтаней - Коприната и песента

Алън кимна.

— На мен обаче повече ми харесва другия начин — каза той. — Трябва да има някаква причина да не пускат хора в Звездната кула.

— И ти като мен си мистик, млади Алън. Но преданието казва, че не е достатъчно човек да влезе в Звездната кула. Според него Звездната кула някога е била дом на всички хора. Тогава имало само дванадесет човешки същества, но те притежавали голямо и странно могъщество. Когато излезли от Звездната кула, хусърите успели да ги поробят поради численото си превъзходство. Трима от онези първи хора избягали в тукашните планини и станали първите диви хора. От тях идва самото предание, което е минавало към нас по наследниците им и другите избягали от робство. Преданието казва, че ако човек успее да влезе в Звездната кула, той може да спаси всички хора — само ако носи Коприната и знае Песента.

Роанд протегна ръка към една пукнатина.

— Това е Коприната — каза той, като изтегли оттам парче розов воал, на който имаше нещо изрисувано. Алън разпозна, че това са букви, същите, които използваха хусърите и за които се говореше, че са ги научили от хората. Роанд му го прочете бавно: „РАЙОН В-ХII. ЦИВИЛИЗАЦИЯ V. SOS“

— Какво значи? — попита Алън.

— Никой не знае — отвърна Роанд. — Това е голяма загадка. Може да е някакво магическо заклинание.

Той сложи Коприната обратно в пукнатината.

— А ето и единственото друго послание, останало от предците ни — каза Роанд и извади парче много крехка тънка жълтеникава материя. — Скъсано е и остатъкът се е загубил преди векове: „Трети октомври, 2… нашата е последна… три загубени експедиции… прекалено е далеч, за да се опитваме… как бихме могли да…“

— А каква е Песента? — попита Алън.

— Всеки човек я знае от дете — каза Роанд. — Това е най-известната от всички човешки песни.

— „Златна звездице, блести ми, блести…“ — издекламира веднага Алън.

— Да, точно така, но има още един куплет, който само дивите хора знаят. Трябва да го научиш. Ето, чуй го:

— Въобще няма смисъл — каза Алън. — Не повече от първия куплет, въпреки че Мейра ми показа какво е костенурка.

— Те не могат да имат смисъл, преди да влезеш в Звездната кула и не ги изпееш там, и то само ако носиш със себе си Коприната.

Алън се позамисли. Роанд тихо чакаше.

— Някои от хората искат един човек да проникне в Звездната кула и мислят, че това ще ни направи свободни — каза накрая Алън. — Другите мислят, че не е нищо повече от детска приказка и че трябва да победим хусърите с лъкове и стрели. Струва ми се, сър, че едно от двете трябва да се опита.

Лицето на Роанд помръкна.

— И така ти ще се присъединиш към едните или другите и ще прекараш остатъка от живота си в спорове — тъжно каза той. — И никога няма да направим каквото и да е, защото хората не могат да стигнат до съгласие.

— Не виждам защо трябва да е така, сър.

Роанд го погледна с внезапна надежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Не можете ли вие или някой друг просто да заповяда да се предприеме едното или другото?

— Тук наистина има правила, но никой човек не може да каже на друг какво да прави. Тук ние сме свободни.

— Сър, когато бях малък, играехме на една игра, наречена „двете стада“ — каза бавно Алън. — Разделяхме се по равно и целта на всяка страна беше да хване някого от другата и да го присъедини към себе си.

— Преди много години съм играл тази игра — каза Роанд. — Не виждам каква е идеята ти, момче.

— Ами, сър, за да спечели, едната страна трябва да хване всички хора от другата. Но с толкова много взимане и даване на играчи често падаше нощта и играта не беше свършила. Затова правехме така — печелеше тази група, към която в края на играта имаше повече деца. Защо да не направим и тук така?

В лицето на Роанд се прокрадна разбиране.

— Да преброим привържениците на всеки от двата начина и да приемем този, който има по-голяма подкрепа?

— Да, сър.

Роанд се усмихна с беззъбата си усмивка.

— Ти все пак донесе нова идея, момчето ми, но се страхувам, че ти и аз ще трябва да отстъпим. Хората от Хаафин, които искат да нападнем хусърите с оръжие, са малко повече от другите, които вярват в преданието.

Когато тълпата въоръжени хора приближи в сумрака град Фолклин, Алън носеше Коприната, завързана на шията си. Роанд, който заедно с другите старци остана в лагера, му я даде.