Чарлз Фонтаней - Коприната и песента

Уилн бързо изви Роб и злостно, с наслаждение шибна с камшика си раменете на певеца. Пляс, пляс — и по гърба на човека се появиха червени резки. С приглушен вик той сви главата си и вдигна ръце да защити лицето.

— Къде е господарят ти, човеко! — попита свирепо Уилн, а камшикът в четирипръстата му ръка потреперваше.

— Господарят ми живее в Нордуесттаун, ваше височество — пророни човекът. — Принадлежа на търговеца Сенк.

— Къде е това Нордуесттаун?

— Това е район от Фолклин, сър.

— Ти без господаря си ли си тук при Звездната кула?

— Да, сър. Сега съм в почивка.

Уилн отново замахна с камшика си.

— Би трябвало да знаеш, че на хората е забранено да се приближават свободно до Звездната кула — изсъска той. — Прибирай се при господаря си и му кажи да те нашиба.

Човекът избяга. Уилн и Блик обърнаха по посока към къщи. Когато вече отминаха улиците и къщите на града и прахът на пътя облекчи горящите крака на хората, Блик попита:

— Как ти се стори Звездната кула, Алън?

— Защо няма прозорци? — на глас попита Алън това, което най-много го занимаваше.

— Прозорците са на самия връх, малко човече — каза нежно Уилн. — Не можеш да ги видиш, защото са от вътрешната страна.

Алън продължи да се удивлява на това през целия път до замъка. Как е възможно прозорците да са само вътре? Истинските прозорци не гледат ли винаги и от двете страни на стената?

Когато двете слънца залязоха и Алън заедно с другите деца беше сложен да си легне в единия край на ливадата, вълнуващите събития от деня минаха през съзнанието му като поредица цветни картини. Би му се искало да разпита Роб, но мъжете и големите момчета се държаха в поле, добре оградено от жените и децата.

Малко встрани жените пееха на бебетата си, преди да заспят. Гласовете им долитаха до него, носени от лекия бриз с аромат на уханни треви. Това бяха традиционните приспивни песни на хората. Но те пееха и други, една от тях — същата, която Уилн прекъсна при Звездната кула:

Алън слушаше почти заспал. Наричаха я „Песента на Звездната кула“.

„Трябва да е гатанка — помисли си той сънено. — «Устата ми затвори. Главата ми намери…» — не трябва ли да е обратното — най-напред намери главата ми и после затвори устата ми? Защо не беше така? Пък и другите редове. Алън знаеше какво е червей, беше виждал много от тези пълзящи същества, дълги и с най-различни шарени цветове. Но какво ли е костенурка?“

До ушите му долетя припевът на друга песен и на съненото момче му се стори, че пеят на него:

Само че децата не пееха така последния ред. Те винаги завършваха тази песен по-оптимистично: „… и сърцето му беше щастливо.“

Може би беше вече заспал и сънуваше, а може би се събуди още с музиката в ушите си. Лежеше, когато красива зирда прелетя над оградата и освети тревата до него. Отвори човката си и с дрезгав глас проговори:

— Ела с мен на свобода, човече. Ела с мен на свобода.

Явно можеше да казва само това и повтори поканата си поне шест пъти, докато думите закънтяха в ушите на Алън. Но той знаеше, че човек да послуша зова на зирдата значи да си причини само скръб.

— Отивай си, зирдичке — каза Алън и тя наистина отлетя през оградата към тъмнината.

С въздишка Алън отново заспа и засънува Звездната кула.

Блик умря след три години. Смъртта на младия хусър натъжи Алън, защото Блик беше мил с него и отношенията им бяха близки като между любимо животно и господар. Тази загуба остана за Алън свързана с друга голяма промяна в живота му. Блик умря в деня след като Уилн хвана Алън долу на потока с русото момиче и го прехвърли в полето на големите мъже.

— Така става, като позволяваше на Блик да си избира любимци сред хората — каза Снък, най-големият син, който беше пораснал и се обучаваше да управлява имението, за да замени един ден баща си. — Трябваше да го сложим да работи, докато Блик беше болен, вместо да му се позволява да се мотае сред жените и децата.

Алън съзнаваше, че тази забележка е справедлива. Играта с малките деца беше вече скучна за него. Той разбираше, че като любимец на Блик е бил доста изолиран и само затова не го бяха преместили в другото поле поне две години по-рано.