Чарлз Фонтаней - Коприната и песента

Уилн и Снък останаха вън от оградата и подсвиркваха доволно, докато гледаха как мъжете и големите момчета блъскаха Алън до замайване. Ритуалът сигурно щеше да е по-труден за него, ако не беше отлаган толкова дълго. Но той успя добре да се представи, защото беше по-висок от повечето от тях, а и едър за годините си. Издраскан и ожулен, той все пак спечели още от началото уважението на новите си другари, като тръшна на земята няколко момчета с неговия ръст.

Тази нощ, самотен и нещастен, Алън чу от замъка жални мелодии. Алън разбра какво значеше това — дългото боледуване на Блик беше свършило, младият му господар беше умрял. Той си намери скрито кътче в полето и поплака, преди да заспи. Обичаше Блик. Мислеше, че след смъртта на Блик ще го пратят да тегли ралото и да обработва посевите. Знаеше, че не е научен да работи в замъка или наоколо, а не му се вярваше, че ще го задържат за яздене. Но Снък мислеше другояче.

— Забелязах, че имаш добри данни за ездитен човек — каза му Снък, като злобно присви уши назад. Снък говореше човешки език, защото според неговата теория можеш да управляваш по-добре хората, когато разбираш разговора им. — Блик те е разглезил, но аз ще променя това.

Беше минала само седмица от смъртта на Блик и Алън още тъгуваше. Той обезкуражено помогна на Снък да сложи хамута и седлото върху него и клекна, за да се качи хусърът. Когато се изправи, Снък дивашки заби шпорите в ребрата му. Алън с агонизиращ вик подскочи високо във въздуха.

— Тихо, човече! — извика Снък, като го зашиба през лицето. — Ще те науча да се подчиняваш. Шпорите значат „тръгвай“ — ето така!

И отново заби шпорите в тялото на Алън.

Алън мигновено се изви, но разумът му го спаси. Ако беше паднал на земята и се беше затъркалял, или ако беше опитал да събори Снък с потриване в някое дърво, това щеше да значи смърт за него. Никаква милост не можеше да се очаква от жестокия нов господар.

Снък заби шпорите за трети път и Алън затича бързо по оградената с дървета алея, която водеше вън от замъка. Снък отпусна юздите и дивашки започна да блъска Алън отстрани. Едва когато човекът забави крачката си, целият изпотен и задъхан, хусърът дръпна поводите и го обърна към замъка. След това отново го накара да тича.

Уилн чакаше на портала връщането им.

— Не си ли твърде суров с него, Снък? — попита той, като оглеждаше критично изтощения Алън. От двете страни на човека течеше кръв.

— Само му давам да разбере от самото начало кой е господарят — отговори важно Снък. С ненужно грубо потупване по главата той накара Алън да коленичи, за да слезе. — Мисля, че този ще е ценно допълнение в конюшнята ми, но не искам да го разглезвам като Блик.

Следващите няколко месеца бяха за Алън само страдание. Той притежаваше физически качества, които Снък харесваше у ездитните хора, и затова хусърът го яздеше повече от другите. Обичаше бързия ход и безмилостно пришпорваше Алън. Биеше го свирепо за най-малкото невнимание, когато не успееше точно да реагира на дръпването на поводите или ако заговореше в негово присъствие. Скоро гърбът му се покри с белези от шпорите, а често едното му око беше затворено от ударите по лицето.

Отчаян, Алън потърси съвета на стария си приятел Роб, когото сега виждаше често.

— Не можеш да направиш нищо — каза му Роб. — Аз само благодаря на Златната звезда, че мен ме язди Уилн, а когато той умре, ще съм твърде стар за Снък. Но тогава той ще е господар на всички ни. С ужас мисля за този ден.

— Не може ли някой от нас да убие Снък, като го блъсне в дърво? — попита Алън. Той мислеше сам да го направи.

— И през ум да не ти минава — предупреди го Роб. — Ако това стане, всички ездитни хора ще бъдат заклани за месо. Семейството на Уилн е достатъчно богато да смени изцяло обора си, а нито един хусър няма да търпи бунтовни хора.

Тази нощ Алън легна до оградата, която беше най-близо до ливадата на жените и децата и се отдаде на спомени. Мечтаеше си за щастливите детски години и добротата на господаря си Блик. През междинните полета той чуваше меките гласове на жените, които пееха за светлата звезда.

— Ела с мен на свобода, човече — каза над него една зирда.

Алън беше виждал много зирди — те идваха само през нощта — и беше слушал призива им. Те казваха само една фраза и винаги на човешки език.

Зирдата беше само едно малко нощно животно. Как можеше да говори? Откъде идваха зирдите и къде отиваха през деня? За пръв път в живота си той попита:

— Какво е свобода и къде е тя, зирдичке?