Чарлз Фонтаней - Коприната и песента

— Ела с мен на свобода, човече! — повтори зирдата. Плесна с крила, вдигна се малко над оградата, после пак кацна.

— Само това ли можеш да казваш? — попита раздразнено Алън. — Как да дойда с тебе, като не мога да летя?

— Ела с мен на свобода, човече! — каза зирдата.

В сърцето на Алън се надигна решителност, подтиквана от ужасната перспектива на сутринта отново да понася садизма на Снък. Той огледа оградата.

Дотогава Алън никога не й беше обръщал внимание. Хората не се опитваха да излязат извън заградените места, защото родителите разказваха на децата, че бегълците винаги ги хващат и ги убиват.

Гредите на оградата бяха поставени една до друга, но пръстите му можеха да влязат между тях. Внимателно опита да се покатери. Беше изненадващо лесно. Озова се в следващото поле. Разбира се, имаше още огради, но можеше да се прехвърли и през тях. Можеше да отиде в ливадата на жените. А можеше дори да се прехвърли до пътя за Фолклин.

Избра пътя. Зирдата летеше пред него през полетата и го изчакваше да се прехвърли през всяка ограда. Със сподавена въздишка той отмина оградата на спящите жени, после през полето с узрелите зърна акко, през високите до кръста треви сенто. Накрая прекрачи и последната ограда. Беше извън царството на Уилн. Прашният път към Фолклин беше под краката му.

А сега накъде? Ако отиде към Фолклин, ще го хванат и ще го върнат в замъка на Уилн. Същото щеше да се случи и ако тръгнеше в обратната посока. Дали да се върне? Лесно ще намери пътя до ливадата на мъжете — и после ще има много нощи, когато полето на жените ще е достъпно за него.

Но оставаше и Снък.

За пръв път, откакто Алън тръгна, зирдата проговори.

— Ела с мен на свобода, човече!

Тя полетя надолу по пътя, обратно на Фолклин, като просветваше в праха, сякаш му показваше пътя. След миг колебание Алън я последва. Светлините на замъка Уилн блестяха отляво. Постепенно избледняха и изчезнаха зад един хълм. Зирдата летеше, като се съобразяваше с неговия ход.

И тогава от сумрака пред него излезе фигура на човек, човешка ръка докосна рамото му и женски глас каза:

— Мислех си, че никога няма да дойде още някой от замъка Уилн. Ускори малко стъпката си, приятелю. Имаме дълъг път да извървим до зазоряване.

Вървяха през цялата нощ с бърз ход, а зирдата осветяваше пътя им като гигантска светулка. Когато небето на изток започна да изсветлява, вече бяха в планините западно от Фолклин и се катереха.

Когато Алън за пръв път можа да различи някои детайли от външността на нощната си водачка, за миг помисли, че е огромен хусър. Носеше хусърски жакет и широки панталони. Нямаше опашка и уши. Беше момиче на неговата възраст. Беше първото напълно облечено човешко същество, което виждаше.

Навлязоха във висока равнина и позабавиха крачка. За пръв път, откакто напуснаха района на замъка, можеха да си кажат нещо повече от откъслечни фрази.

— Коя си ти и къде ме водиш? — попита Алън. Под студената светлина на утрото той беше поразколебан.

— Казвам се Мейра — каза момичето. — Чувал ли си за дивите хора? Аз съм една от тях. Живеем в тези планини.

Косата на Алън се изправи. Той спря и почти се обърна, за да избяга. Мейра хвана ръката му.

— Защо всички роби вярвате в тези измислици за канибализма? — попита тя сърдито. Думата „канибализъм“ беше непозната на Алън. — Няма да те изям, момче, ще те направим свободен. Как се казваш?

— Алън — отвърна той с треперещ глас, но все пак позволи да го отведе нататък. — Каква е тази свобода, за която говори зирдата?

— Ще видиш — обеща тя. — Но зирдите не знаят. Те са само летящи животни. Ние ги учим да казват това изречение и да водят при нас робите.

— Защо просто не дойдете сами? — попита той с любопитство. — Лесно бихте могли да се прехвърлите през оградите.

— Опитвали сме се. Глупавите роби вдигат шум, когато видят непознат, и хусърите хванаха няколко от нас.

Двете слънца изгряха — най-напред синьото, няколко минути след това бялото. При развиделяването му се беше сторило, че Мейра е мургава, но в кристалната сутрин косата й блесна като злато. Очите й бяха топлокафявия като плодовете на торнота. Двамата спряха до извор, който бълбукаше между огромните скали. Мейра огледа стройната му фигура.

— Бих искала всички, които идват при нас, да са така здрави — каза тя.

След три седмици външно Алън не можеше да бъде отличен от другите диви хора. Свикна да ходи облечен с дрехи и носеше, макар още неловко, лъка и стрелите, с които беше въоръжен. Той и Мейра бродеха на няколко мили от пещерите, в които живееха дивите хора. Ловяха животни и Алън си облизваше пръстите — харесваше му вкусът на сготвено месо. Хусърите хранеха робите си само със зърнени смеси и остатъци от кухнята.