Чарлз Фонтаней - Коприната и песента

— Когато превземете Фолклин, моето момче, вземи Коприната, влез в Звездната кула и изпей Песента — каза му на раздяла той. — Може би все пак в легендата има нещо вярно.

След много спорове накрая се изгради план, пропит с простотата и наивността на всяка невойнолюбива раса. Просто щяха да влязат в града, като убиват всички хусъри, които срещнат, и после ще останат във Фолклин, като продължават да убиват всички мярнали се пред очите им хусъри. Силите им постепенно щяха да се увеличават, когато освободяха поробените хора от града. Никой не можеше да намери грешка в този план.

Фолклин беше построен като колело. Около парка със Звездната кула улиците лежаха в концентрични кръгове. А другите улици отиваха от парка до покрайнините като спици на колело.

Хората навлязоха в една от тези улици спици и тръгнаха навътре, като на всяка пресечка някой с по-приключенски дух се отбиваше встрани. Беше време за вечеря и навън имаше малко хусъри. Хората ликуваха, когато някои от тях, изплъзнали се от стрелите им, побягваха с вик на ужас.

Бяха изминали около една трета от пътя до центъра на Фолклин, когато зазвъняха камбаните — в началото близо до тях, след това в целия град. От балкони и прозорци се подаваха хусъри и върху хората се посипаха стрели. Така армията започна да се разпада, защото войниците й затърсиха прикритие.

Алън се озова до Мейра, скрит в един вход. Около тях дивите хора прибягваха от къща на къща, като все още се придвижваха напред. Само тук-там някой хусър бързо прекосяваше улицата — понякога се спасяваше, понякога падаше от стрела.

— Не изглежда много добре — каза Алън. — Явно никой не мислеше, че хусърите може да са подготвени за нападение, но тези камбани сигурно са някаква алармена система.

— Все още се придвижваме напред — отговори уверено Мейра.

Алън поклати глава.

— Това може само да значи, че ще имаме още повече трудности при излизането от града — каза той. — Хусърите ни превъзхождат по брой и успяват да убиват повече от нас, отколкото ние тях.

Вратата зад тях се отвори и един хусър излезе навън, без да ги види. Алън го прободе с копието си. С Мейра по петите му, той изтича до следващия вход. По улиците ехтяха виковете на хората и стоновете на хусърите.

Бяха минали вече половината път до Звездната кула, когато чуха пред себе си звук на странни викове и песни. В сумрака изглеждаше, че пред тях се излива река, която изпълваше улиците от стена до стена.

Един див човек извика триумфално на Алън и Мейра:

— Това са хора! Робите идват да ни помогнат!

Възторжен вик премина през хората от планините. Но когато той замря, те успяха да различат думите, които крещеше тази гола човешка маса.

— Смърт за дивите хора! Смърт за дивите хора!

Алън си спомни своите детски страхове от дивите хора и изведнъж разбра. С чиста съвест хусърите бяха обърнали срещу хората техните собствени братя. Хусърски стрели летяха край тях. Явно не можеха да убиват своите поробени братя, а нямаше никакъв шанс да си пробият път през приближаващата човешка маса. По един или двама, а после и на групи те започнаха да се обръщат, за да се оттеглят от града.

Но пътят беше блокиран. От посоката, от която бяха дошли, към тях се движеха звена на редовната хусърска армия.

Дивите хора бяха хванати в капан в средата на града.

Ужасени, мъжете и жените от Хаафин се скупчиха в безпомощна групичка в центъра на улицата. От близките балкони валяха стрели и ги поваляха един по един. Хусърската армия беше наближила почти на един изстрел с лък, а крещящата невъоръжена тълпа роби беше още по-близо.

— Дрехите! — извика с внезапно вдъхновение Алън. — Хвърлете веднага дрехите и оръжията си! Опитайте да се промъкнете назад към планините!

Само с едно леко движение той махна от себе си отворения жакет и широките панталони, хвърли далеч от себе си лъка, стрелите и копието. Само Коприната остана на врата му. Докато Мейра го гледаше със зяпнала уста, той нетърпеливо дръпна жакета й. Разбрала изведнъж идеята му, тя бързо продължи. Останалите диви хора започнаха да правят същото.

Стрелите на хусърските взводове вече ги достигаха. Алън сграбчи Мейра за ръката и се втурна към тълпата от хора роби. Навсякъде около тях се движеха голи изпотени тела. Блъскаха ги напред и назад и постепенно ги изтикваха в единия край на улицата, до стената. Човешкият поток ги повлече по грапавия камък и грубо ги блъсна в една врата. Вратата поддаде на огромния натиск и падна. Алън и Мейра се озоваха върху покрит с килим под.