Алекс Болдин - Песента на токачката

Началото на април е, а зимата сякаш не искаше да си ходи. През нощта бе навалял обилен едър сняг, който сега нагрян от южното слънце усилено се топеше. Малкият ни син микробус, току що зареден с нова порция дизелово гориво, весело гълташе километрите по черната асфалтирана магистрала. Бяхме тръгнали по тъмно от заспалия, премръзнал северно български градец на далечна командировка из Пиринска Македония. Течеше вече шестият час на пътуването. Шофьорът бе засилил парното и ние леко придрямвахме, унасяни от ритмичното клатушкане на колата. От време на време отварях очи за да погледна заснежените върхове на Пирин. Обедното слънце грееше така ослепително, че от снежната белота те чак ме заболяваха. Тогава извръщах поглед надясно, натам където край пълноводната Струма, с отморяващ зелен цвят, се нижеха градините с току що покълнали пролетени зеленчуци. Колко богат и красив е този край на България! Гледаш и не можеш да се нагледаш на сменящите се като във филм пленителни природни картини. Току що отминали шеметните скали на Кресненското дефиле и погледът ни литва по широката долина на Струма натам, където в далечината високата заснежена Беласица затваря като синьо-бяла длан хоризонта.

Отминаваме крайните квартали на Сандански. Водачът ни подхвана.

— Тук открай време си е било Българско. Християнството е крепяло хората през дългото османско владичество. Вижте хей там, на връх планината са поставили един голям кръст за да се знае, че това е християнска земя.

Гледахме към Пиринските ридове, но така и не можахме да видим този кръст. Нашият спътник отдавна не бе идвал по тези места и май бе забравил откъде най-добре се вижда кръста. Видяхме обаче стръмните пясъчни ерозирали склонове на Пирин, така характерни за Мелнишкия пейзаж.

Микробусът се стрелна край постройките на някаква консервена фабрика и се шмугна под моста по който се отклоняваше магистралата за граничния пропускателен пункт Кулата. Нашият път продължаваше направо за Петрич, където беше и крайната точка на пътуването ни.

— Да се отбием до Рупите! — предложи нашия водач. — Ходил ли е някой до любимото място на баба Ванга?

Май само той бе ходил там. Всички бяхме единодушни, че си заслужава идвайки до Петрич да се отбием до това забележително място.

— Тук тя е черпела сили и вдъхновение за да прилага своята дарба. — продължи той. — Ослепяла е още много малка. Застигнала я е силна буря. Ураганният вятър я е подел и хвърлил в някакви бодливи храсталаци които безвъзвратно повредили очите и зрението и. Когато се опомнила осъзнала, че се намира край минералните извори в местността „Рупите“. Тук е почувствувала за първи път тая нова енергия, която и е давала възможност да прозре в най-големите дълбини на човешката душа. Помогнала е на много хора. Излекувала ги е от нелечими за медицината болести… Ето го и отклонението на пътя!

Вляво, край главния път за Петрич видяхме малка табела, закована на дървен пилон. Тя указваше пътя за местността „Рупите“. До сами нея се отклоняваше тесен асфалтиран път, който завиваше в посока към ниска хълмиста местност.

След 5–6 минути се показаха няколкото стари постройки на минералните бани. Едно малко крайпътно ресторантче с няколко зелени пластмасови маси примамваше пришълците с менюто си от местна македонска кухня. Неочаквано след завоя пред очите ни се ширна малка, огряна от силното обедно слънце котловина. Отвсякъде тя бе заобиколена от ниски голи хълмове. Вляво сред изсъхнала блатна растителност се виеше малък поток който се губеше в далечината. Пред нас, окъпан в слънчева светлина се показа мемориалният комплекс. Бяла красива ограда скриваше вътрешността от погледа. Над нея се извисяваше само купола на черквата и камбанарията. Входната му врата бе обаче широко отворена и през нея влизаха и излизаха малки групички посетители. Спряхме на паркинга до няколкото автомобили, които за моя изненада бяха от най-различни райони на страната. Слязохме от микробуса с отекли от дългото пътуване крака. Лъхна ни студен свеж въздух. Огледахме се. Стояхме поразени от красотата на мястото. Неразтопеният сняг блестеше и ослепяваше погледа. От хълмовете наоколо сякаш лъхаше някаква природна топлина и спокойствие. Синьото безоблачно небе радваше окото и душата в очакване на настъпващата пролет. Във въздуха се носеше някаква омайна птича песен идваща незнайно откъде.