Чарлз Фонтаней - Коприната и песента

Излязоха на едно било и Мейра, която вървеше напред, спря. Недалеч от тях се движеше хусър. Вървеше пеша и носеше къс тежък лък и колчан стрели. Хусърът се оглеждаше встрани, явно ловуваше, но не ги видя.

Тръпка на ужас премина през тялото на Алън. В този миг той беше просто разбунтувал се член на стадото и го грозеше смърт заради бягството му от ливадите. Изведнъж чу зад себе си остро изсвистяване и хусърът залитна и падна, пронизан през гърдите от стрела. Мейра спокойно свали лъка и се усмихна на уплахата в очите му.

— Този няма да успее да намери Хаафин — каза тя. Дивите хора наричаха своята колония Хаафин.

— А… има ли хусъри в планината? — запъна се Алън.

— Малко. Главно ловци. Ако ги хванем, преди да стигнат долината, всичко е наред. Но някои са ни виждали и са успявали да се измъкнат. През последния век Хаафин е местен дванадесет пъти и винаги губим много хора, докато се промъкнем до новото място. Тези малки дяволи атакуват силно…

— Но какъв е смисълът на всичко това? — попита той с отчаяние. — В Хаафин има не повече от четири-петстотин души. Каква е ползата да се крием и да бягаме, когато хусърите ни открият, след като рано или късно те ще ни пометат!

Мейра седна на един камък.

— Ти схващаш нещата бързо — отбеляза тя. — Може би ще се изненадаш, когато разбереш, че тази колония е успяла да просъществува из планините повече от хиляда години. Но все пак ти улучи точно онзи проблем, който ни преследва от поколения. Малко е рано да ти се каже, но тъкмо ще е добре да започнеш да слушаш внимателно — каза тя. — Когато стане една година, откакто си тук, ще те приемем за член на колонията. Това става под формата на разговор с Беглеца, водача на нашите хора, а той винаги пита новодошлите каква е тяхната идея за решаването именно на този въпрос.

— Но какво ще трябва да слушам? — попита нетърпеливо Алън.

— Има две основни идеи за това, как да се разреши проблемът, и аз ще те заведа да ги чуеш от онези, които вярват в тях. Само помни: за да спасим себе си от смърт и стотиците хиляди други хора от робство, трябва да намерим начин да накараме хусърите да приемат хората като равни, а не като животни.

За Алън много неща от новия му живот в Хаафин не бяха твърде различни от преди. Трябваше да работи определено време в малките ниви, прилепени от двете страни на рекичката, която пресичаше долината. Трябваше да помага в лова на животни, трябваше да прави оръжия — същите, които използваха и хусърите. Понякога трябваше да се бори с юмруци, за да защити правата си.

Но това, което дивите хора наричаха свобода, даваше особен оттенък на всичко, което вършеха. Алън разбра какво значи тази дума — хората не бяха собственост на хусърите, а си бяха свои собствени господари.

Имаше и друга разлика. Формално нямаше семейства, защото между тези хора, които поколения наред са били като домашни животни, нямаше никакви социални традиции. Но насилието за оплождане в точно определени сезони тук липсваше и доста от по-възрастните двойки бяха постоянни.

Алън реши, че свободата е чувството за достойнство, което прави човека равен на всеки хусър.

Мина една година от онази нощ, когато Алън последва зирдата, и на този ден рано сутринта Мейра го заведе в самия край на долината. Тя го остави пред входа на малка пещера, от която излезе мъж. Алън беше чувал много за него, но го виждаше за пръв път. Косата и брадата на Беглеца бяха посивели, а лицето му — набраздено от годините.

— Ти си Алън, който дойде при нас от замъка Уилн? — попита той.

— Така е, ваше височество — отговори с уважение Алън.

— Не ме наричай височество. Това са думи на роб. Аз съм Роанд, Беглеца.

— Да, сър.

— Когато си тръгнеш от мене днес, вече ще бъдеш член на колонията Хаафин, единственото общество на свободни хора на този свят — каза Роанд. — Ще имаш правата на всеки член. Никой мъж няма да може да вземе жена от теб без нейното съгласие. Ако намериш празна пещера, никой не може да влезе в нея без твое позволение. Никой не може да ти вземе храната, която улавяш или отглеждаш. Това е свобода. Но трябва да кажеш как според теб могат да се освободят всички хора.

— Сър… — започна Алън.

— Преди да се изкажеш — прекъсна го Роанд, — аз ще ти помогна. Ела в пещерата.

Алън го последва вътре. На светлината на свещта Роанд му показа няколко диаграми, нарисувани върху стената с мек камък.

— Алън, това са карти — каза Роанд и обясни на младежа какво значи карта.

— Вече знаеш, че има два възможни начина да се освободят хората, но все още не разбираш напълно нито един от тях — каза Роанд. — Тези карти показват единия, който е измислен преди около сто и петдесет години, но все още не сме стигнали до съгласие дали да го опитаме. Тази карта показва как чрез изненадваща атака можем да превземем Фолклин, централния град на този хусърски район, въпреки че хусърите в него са близо десет хиляди. Така можем да освободим всичките около четиридесет хиляди поробени хора от града и ще имаме сили да завладеем околността, а после да атакуваме.