Каза на Манрике:
— Не издържам повече да бъда тук eques ad fornacem, „рицар край топлото огнище“, докато целият християнски свят воюва. Пресметнах и размислих, и по моя преценка мога да рискувам.
Дон Манрике отвърна:
— Твоят ескривано, който умее да смята добре, не е на това мнение.
— Нашият евреин — отвърна сприхаво Алфонсо — не поставя в сметките си една важна графа: честта. От чест той разбира толкова, колкото аз от неговия Талмуд.
Дон Манрике се угрижи.
— В края на краищата ти си го назначил, за да бди над твоето стопанство — отвърна той, — и следователно негов дълг е да отговаря за стопанството ти. Не се подвеждай по фанатизма на дон Мартин, дон Алфонсо — замоли го той. — Голямо е изкушението да се започне тоя поход и това изкушение е богоугодно. Но ако не разполагаме с достатъчно пари, за да издържим две години, в един такъв поход нашето кралство може да загине.
Дълбоко в себе си Алфонсо се съмняваше в изчисленията на Ибн Езра. Евреинът търсеше причини да осуети свещената война, защото само в мир можеше да промъкне в тая страна своите франкски евреи. Ала да помисли дори за едно толкова дръзко начинание, евреинът бе почерпил смелост единствено от нечестивата страст на краля и затова Алфонсо се срамуваше да говори пред стария си приятел Манрике за своите подозрения. Вместо това той недоволно изръмжа:
— Вие квакате ли, квакате, а пък пред целия християнски свят се срамя аз!
— Преговаряй с Арагон, дон Алфонсо — посъветва го сухо и обидено дон Манрике. — Споразумей се с дон Педро. Сключи с него искрен съюз.
Кралят отпрати с досада своя приятел и съветник. Непрекъснато се натъкваше все на едно и също препятствие. Разбира се, Манрике беше прав, разбира се, войната бе възможна само след едно искрено разбирателство с Арагон. Трябваше да се постигне ясно споразумение, да се сключи съюз. Но само един човек можеше да постигне това, Леонор.
Ще отиде в Бургос.
Колко време не се е виждал с Леонор? Цяла вечност. Тя му бе писала кратки, учтиви писма, той, все през големи промеждутъци, й бе отговарял кратко и учтиво. Можеше да си представи много добре как щеше да протече срещата им. Той ще играе ролята на веселяк, тя ще му отвръща с приветлива, малко принудена усмивка. Няма да бъде радостна тази среща.
Той ще се постарае да й обясни какво се е случило. Но къде са тия думи, с които можеш да обясниш някому колко прекрасно и страшно е, когато върху теб връхлети такава огромна вълна и те тласне в бездната, и те издигне, за да те смъкне отново?
На времето, пред Родриге, той гордо и упорито бе изповядал обичта и страстта си и въпреки цялата си благочестивост свещенослужителят го беше разбрал. Ала Леонор — спокойната, приветливата, знатната дама Леонор — не може да го разбере. Пред нея той ще заеква и каквото и да й каже, ще звучи жалко, като опит на някое глупаво хлапе да се оправдае. Това ще бъде най-страшното унижение в неговия живот.
Няма в света човек, пред когото един крал бива да се унижава дотолкова. Няма в света нещо, което да заслужава такова унижение.
И все пак. Има. Има нещо прекрасно, което си струва всяко унижение и дори вечно проклятие.
И изведнъж в неговите мисли изплува отново Галиана с цялото си нехристиянско сияние. Той чувствува как Рахел се притиска към него, чувствува плътта й, мека, носеща със себе си безкрайно блаженство, чувствува кръвта й, туптенето на сърцето й. Неговите пръсти се заравят в косите й, дърпат косите й, докато тя не каже със смях: „Недей, Алфонсо, боли ме, Алфонсо.“ Кой може да произнася тъй странно смешно и тъй настойчиво „Алфонсо“, както тя, че едновременно да те напушва смях и кръвта ти да тръпне? Вижда нейните гълъбовосини очи, вижда ги как помръкват, вижда клепките да се спускат над тях, бавно, тежко, и сетне да се вдигат отново.
В паметта му изплуват арабските стихове, които тя веднъж му бе дала да чете:
Колко често са съскали вражи стрели
срещу мен и дори не съм трепвал,
ала щом твойта рокля край мен шумоли,
разтреперан, безсилен се сепвам.
Колко често съм чувал врагът да тръби —
хладнокръвно било е сърце ми,
ала щом твоят глас покрай мен зашепти,
и гърдите ми пламък обзема!
Тия стихове го бяха ядосали; един рицар не биваше да изпада до това жалко положение на роб. Ала имаше истина в тях, в тия сладки, робски стихове, истинни бяха като евангелието. Жар го обливаше, само като си представеше Рахел. Как бе могъл дори да си помисли да напусне нея, тая Рахел, своята Рахел, прекрасния, греховен смисъл на неговия живот?
Читать дальше