Лион Фойхтвангер - Испанска балада

През време на отсъствието му кралят бе предприел оня кратък, ужасен наказателен поход срещу евреите от Бре, при който жената на раби Товия бе изгорена, а децата му — тикнати в манастир. Тук, в Толедо, раби Товия бе говорил винаги само за страданията на всички, никога за своите собствени, бе забранил и на ония, които знаеха съдбата му, да говорят за нея и затова евреите в Толедо едва след време и постепенно научила за участта, която го бе сполетяла.

Обаче уединен в самотата на своята стая, раби Товия често размишляваше за събитията в Бре и непрестанно го овладяваха нови и нови съмнения дали бе постъпил правилно, като се беше подчинил на настояването на общината и бе напуснал града. Ако беше останал, готов да поеме всички унижения върху себе си, щеше да му бъде дарена милостта да отдаде заедно с жената и децата си своя живот за славата на божието име.

Открай време покаянието и самобичуването се бяха стрували на раби Товия върховен дар от господа; той не можеше да си представи по-достоен венец на земното съществуване от мъченичеството, от самопожертвованието, от акедата. Според него смъртен грях извършваше онзи, който, узнал за приближаването на кръстоносци, изписва пред дома си или зашива на дрехата си кръст.

— Ако разбойниците — учеше той, — поискат от вас да им предадете един мъж, за да го убият, или една жена, за да се поругаят с нея, по-добре е да се оставите да избият всички ви, отколкото да се съгласите. И проклет е оня, който, за да спаси живота си, стане идолопоклонник. И той ще остане навеки проклет дори ако само след седмица се завърне в съюза на Израил.

— Най-прекрасният венец — учеше той — е смирението, най-достойната жертва — съкрушеното сърце, най-голямата добродетел — предаността. Когато осмиват и публично бичуват смирения, той благодари на всемогъщия за наказанието и дава в сърцето си обет да се поправи. Той не се бунтува против ония, които му правят зло, прощава на своите мъчители. Непрестанно мисли за деня на своята смърт. Ако му се отнеме най-скъпото — жената и детето, — той се прекланя смирено пред справедливостта на провидението. Ако враговете поискат да го принудят да се отрече от своята вяра, той с радостно смирение жертвува живота си. Не роптайте, виждайки благоденствието и надменността на езичниците; божите пътища са изпълнени с милост, при все че целта им остава незрима в продължение на десетилетия и столетия.

Такава всеотдайна преданост не винаги се удаваше леко на раби Товия, неговото сърце беше буйно. Не бяха малко евреите, излели своята омраза против ония, които ги преследваха, в яростни стихове, изпълнени с укор и гняв срещу „разбойниците и степните вълци“, срещу техните „разпнати идоли“ и срещу „помията на кръщението“. И неизмерима беше скръбта, вопли звучаха в молитвата за отмъщението.

„Справедливи господи — ехтяха пронизително тия стихове, — не забравяй проляната кръв! Не допускай тя да остане покрита с пръст! Подложи на съд враговете ми, тъй както са обявили твоите пророци! Нека ръката ти низвергне моите неприятели в долината на Йосафат!“

Тия поети насочваха своите обвинения и срещу самия бог:

„Кой си ти, господи, чийто глас не се чува? Защо позволяваш да богохулствува и да ликува отново Едом? Езичниците нахлуха в твоя храм, а ти мълчиш! Есав се присмива над децата ти, а ти немееш! Яви се, стани и нека проехти гласът ти, най-неми сред немите!“

Когато четеше такива стихове, в сърцето на раби Товия неволно закипяваше гняв. Ала той тутакси се разкайваше:

— Нима глината бива да каже на грънчаря: „Какво вършиш?“ — ругаеше се той сам и озлоблението му срещу самия него ставаше още по-фанатично.

Вярващите го смятаха за пророк. И наистина, когато уединен в самотата на своята стая, се вдълбочеше във великата книга, понякога му се явяваха чудни видения и дарба да претвори видяното в думи. Съзираше тогава благочестивите, изповядващите истинната вяра, да седят в градината на Еден, озарени от божия светлина, и виждаше нечестивците да горят в пещите на геената, ада, и той ги разпитваше, и тия от петия, най-страшния кръг, отговаряха: „Тъй става с нас, защото приживе отрекохме Адонай и се покланяхме пред разпнатия.“ И му казваха, че сега трябвало да горят дванадесет месеца, докато загинат и душите като телата им; тогава адът щял да изригне пепелта им, а вятърът — да я отвее под ходилата на праведниците. И той се виждаше посред нощ в синагогата, и там бяха събрани мъртъвците от последните седем години; ала сред тях като смътни сенки блуждаеха и ония, които трябваше да умрат през следната година. И когато, затворил очи, седеше над свещените книги, той бродеше по улиците на града Париж и на града Толедо и виждаше хора, които познаваше, и виждаше, че те нямат сенки, и знаеше: близък, страшен край беше определен за тях. Не без удовлетворение виждаше той, че сред тия люде, лишени от сянката си, е и Йеуда Ибн Езра, онзи мешумад, който беше отдал дъщеря си на блудство с езическия крал.