Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Отначало, когато Алфонсо започна да говори с него, дон Родриге бе изпълнен със смирена благодарност, че бог бе трогнал сърцето на грешника. Ала много скоро, осъзнавайки до каква степен беше обезумял кралят, радостта му се превърна в ужас.

— Ти говори много — каза той тъжно, когато дон Алфонсо бе свършил, — искаш да ме изпревариш и да ми попречиш да ти кажа справедливите строги думи. Но в душата си знаеш всичко, което съм длъжен да ти кажа аз, и го знаеш отдавна и по-добре, отколкото бих могъл да ти го кажа.

Алфонсо видя угриженото му лице и тихо запита:

— Изгубил ли съм божията милост, отче? На вечно проклятие ли съм осъден?

Но тъй като каноникът му отвърна само с угнетено мълчание, в чувствата на Алфонсо отново настъпи обрат.

— Добре — каза лекомислено той. — Тогава ще приема пътя към проклятието!

И продължи да пита предизвикателно:

— А къде са отишли дедите на моите деди, кралете, които не са възприели учението на Христа? Аз зная къде са те. Нека бог ме изпрати при тях!

Благ, въпреки цялото си отчаяние, Родриге се опита да го опомни:

— Не затъвай още по-дълбоко в греха чрез такива богохулни шеги, сине мой! В най-съкровените кътчета на сърцето си ти не вярваш и йота от тия езически брътвежи. Нека по-добре да обмислим смирено какво бихме могли да сторим за душата ти.

С младежка усмивка на уста кралят го замоли:

— Не скърби прекалено много, достопочтени татко и приятелю мой. Милостив е бог и няма да накаже толкова страшно мен, клетия грешник. Повярвай ми. Бог ми изпрати знамение.

И той му разказа за Аласар.

Каноникът го изслуша с най-голямо внимание и неговата печал се поразсея. Той знаеше колко закоравели в своята високомерна мъдрост и заблуда са обитателите на кастильо Ибн Езра, самият той никога не би се опитал да смекчи сърцето на един Ибн Езра, а ето, за този дон Алфонсо — той бе наистина благословен от бога — беше достатъчно само да приеме момчето в замъка си, за да обърне сърцето му към благия Спасител! Такава заслуга изкупваше много светотатства.

Алфонсо видя колко развълнуван бе дон Родриге и с приветлива доверчивост разкри пред него и последното кътче на своето гордо сърце.

— И кралят, както свещенослужителят — каза той, е дарен от бога със съкровени знания, недостъпни за другите люде. Аз зная: бог ми изпрати тази великолепна жена, за да я пробудя и да спася душата й.

Колкото и да бе огорчен от високомерието на Алфонсо, каноникът все пак съзна, че в тия думи имаше зрънце истина. Неведоми бяха божите пътища. Може би от страстта, в която се беше оплел кралят, няма да поникнат издънки на гибел, а на благослов.

Така или иначе, засега дон Родриге се намираше пред тежка задача. Честното намерение на Алфонсо да спаси душата на доня Рахел не освобождаваше каноника от задължението да му забрани плътската връзка с нея. Ала той знаеше, че кралят няма да се подчини на такава забрана.

— Добро е намерението ти, господарю и сине мой — каза той, — да спечелиш доня Рахел за църквата, но не мога да ти позволя толкова леко изкупление.

— Какво още трябва да сторя? — запита с едва доловимо нетърпение дон Алфонсо.

Вътрешно разгневен от своята слабост, дон Родриге го, посъветва:

— Откъсни се за известно време, за две седмици или поне за седмица от всичко светско. Оттегли се в някоя духовна обител в твоята страна, вглъби се в себе си и чакай, докато чуеш божия глас.

— Много изискваш от мен — каза Алфонсо.

— Изисквам от теб по-малко, отколкото съм задължен — отвърна дон Родриге. — Трудно ми е да изисквам пълната мяра от своя любим син.

Раби Товия, който живееше в дома на дон Ефраим, прекарваше по-голямата част от времето си сам в своята стая, постеше, молеше се, вдълбочаваше се в светото писание. Всеки миг, учеше той, използуван по друг начин, а не за вглъбяване в господа и неговото откровение, е похабен и изгубен напразно.

Многобройните страдания, които се бяха струпали върху него и неговата община, бяха направили раби Товия строг и фанатичен. На най-тежки изпитания го беше подложила тая, последната година. Когато крал Филип Август прогони евреите от Париж, той заедно със събратя от своята община бе избягал в Бресюр Сен. Ала сетне маркграфинята Бланш възобнови едикта, въз основа на който на разпети петък като възмездие за мъките на Христа трябваше да се ударят публично плесници на някой представител на еврейството, и общината бе настояла раби Товия да се оттегли, докато е време, тъй като имаше вероятност властите да изберат за това унижение него.