На архиепископа дон Мартин във всеки случай не можеше да помогне никакъв лекар; раната му бе смъртоносна. Всички знаеха това, знаеше го и самият той. Ала докато смъртта вилнееше наоколо, той здраво се държеше за живота. Опитваше се да продължава работата си. Настояваше дон Родриге да го посещава всекидневно и да го осведомява как вървят нещата.
Ала друга, по-дълбока бе всъщност причината, накарала архиепископа да търси тъй настойчиво обществото на дон Родриге. За изкупление на своите грехове той си бе наложил да търпи през цялото време, което още му оставаше на тоя свят, присъствието на своя секретар, който тъй силно го дразнеше с прекалената си благост. И ето, дон Мартин лежеше, миришеше един лимон, охкаше и предизвикваше събеседника си. Изразяваше например задоволството си, че евреинът Ибн Езра и дъщеря му заслужено са загинали от такава страшна смърт. Както очакваше, каноникът му напомни, че подобна радост е в противоречие с християнския дух. А това даде на архиепископа повод да упрекне дон Родриге в прекалено голямо милосърдие, неуместно през време на свещената война.
Друг път произнесе полугласно яростните думи от войнственото песнопение на Мойсей: „Dominus vir pugnator — бог е истински воин“ и с дружелюбна лукавост замоли:
— Кажи ми еврейския текст, скъпи мой учени братко.
И тъй като каноникът не знаеше тоя текст наизуст, благо го укори:
— Такива стихове, мой мекосърдечни приятелю, ти, разбира се, не можеш да си припомниш. Но нима не са прекрасни и на латински?
— Dominus vir pugnator — повтори няколко пъти полугласно в очакване каноникът да възрази нещо.
Ала сърцето не даваше на дон Родриге да противопоставя на своя умиращ, войнствен приятел миролюбивите стихове от писанието. Той мълчеше.
Най-голямата грижа на дон Мартин беше кого ли ще назначи кралят за негов приемник. Защото толедският архиепископ, примасът на Испания, бе най-могъщият човек на Кастилия след краля. Приходите му бяха по-големи от тия на краля, неизмеримо бе влиянието му. Ето защо дон Мартин непрекъснато молеше краля да му избере достоен заместник.
— Вслушай се в думите на един умиращ, сине мой — заклеваше го архиепископът. — Нашият скъп дон Родриге е мъдър и благочестив, почти светец и по божите дела ти не можеш да намериш по-добър съветник от него. Но за делата на тоя свят, за военните дела, той не е подходящ и ако стане архиепископ на Толедо, или няма да дава пари за войската ти, или пък ще ти дава твърде малко. Затова, скъпи мой синко и господарю, моля те, не поставяй на престола на свети Илдефонсо отрепка, а истински християнски рицар, какъвто скромно и с всичките си недостатъци бях самият аз.
Още през същия ден дон Мартин се разкая, загдето беше нанесъл такъв удар в гърба на каноника. Изпрати да го повикат. Призна. Възропта:
— О, защо ме е направил бог свещенослужител, а не военачалник!
Много усилия трябваше да положи дон Родриге, за да го успокои.
Все пак на умиращия бе дадено да преживее още една, неочаквана радост. По околни пътища, успял с много усилия да преодолее пречките, създавани от мюсюлманите, които сновяха навсякъде, в Толедо пристигна след няколкоседмично закъснение пратеник с писмо от папата. Светият отец заповядваше извънредно сурово на краля да свали от поста най-сетне своя ескривано, пагубния евреин Ибн Езра. Как можел дон Алфонсо да доведе до благополучен край свещената война, щом като първият му съветник е неверник?
— Виждаш сам, драги и достопочтений мой братко — ликуваше дон Мартин пред каноника. — Наказвайки евреина, нашите благочестиви и смели кастилци са действували в духа на Христовия наместник. Смяташ ли и сега, че сърцето ми е наистина жестоко, като се наслаждава на това?
Радостната възбуда изчерпи и последните сили на архиепископа. Агонията му започна — бе продължителна и тежка. Духом дон Мартин беше на бойното поле, опитваше се да извика: „A lor, a lor!“ Хриптеше, бореше се, страдаше.
Според Муса най-човечно щеше да бъде да се даде на умиращия силно упоително питие.
— Не е човечно да се съкращава животът — отхвърли предложението му каноникът и архиепископът трябваше да страда още два часа, докато умря.
В околностите на Триполи бяха избухнали нови бунтове и за да възстанови реда по своята източна граница в Африка, халифът се принуди да изтегли от войските си в Испания. Той се отказа от завоеванията в северната част на Полуострова. Оттегли се, незавършил победоносния си поход.
Дон Алфонсо си отдъхна дълбоко. От ден на ден възобновяваше предишния си рицарски и кралски облик. Ликуваше несдържано пред каноника. Сега вече ще заличи позора от Аларкос. Ще събере колкото войски са му останали още. Ще отблъсне врага. Ще се вреже дълбоко на юг, ще превземе Кордова — и въпреки всичко — Севиля!
Читать дальше