Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Кастро поиска да му разрешат да иде да защищава собствената си земя, маркграфството Албарасин. Алфонсо не възрази.

— А какво става с наградата, господарю? — запита Кастро.

— Награда за какво? — отвърна Алфонсо.

Доня Леонор беше останала през цялото време в Толедо. Смяташе, че с онова страхотно избухване гневът на Алфонсо се е изчерпил и че сега, когато умът му е напълно зает с войната, споменът за еврейката по-бързо ще избледнее. Наистина той избягваше всякакви лични разговори и се ограничаваше с хладна учтивост, но Леонор беше сигурна, че ще го спечели пак, стига само да изчака достатъчно. Чакаше. Ала сега, когато врагът обсади Толедо, търпението й се изчерпи. Тук присъствието й само пречеше, в Бургос имаха нужда от нея.

Надяваше се тайно, че Алфонсо ще я замоли да остане.

Отиде при него. Вложи силната си воля докрай, за да изглежда млада, хубава. Знаеше, че целият й живот занапред зависи от тая среща.

Съгласно изискванията на куртоазията Алфонсо я заведе до едно кресло, седна срещу нея, погледна учтиво и внимателно бялото й красиво лице. Нейните спокойни, зелени очи се взираха изпитателно в него. Нищо от необузданото и момчешко държане, което тъй силно я бе обайвало, не беше останало в тоя човек; насреща и гледаше сурово мъжествено лице със заострени черти, прорязано от дълбоки бръчки, лице на човек, изпитал много страдания и който едва ли би се поколебал да причини страдание другиму. Ала и тоя Алфонсо тя желаеше с цялото си същество.

Тук, в Толедо, започна Леонор, тя не може да му бъде вече от полза. Най-добре би било да се върне в Бургос, докато това е още възможно, да се грижи там за дъщерите си и да изчака по-нататъшния развой на войната. Оттам щяла да бъде в състояние да преговаря и с разколебаните крале на Леон и Навара.

Много нещо бе научил Алфонсо. Прозираше цялата й душа, целият й вътрешен мир се разстилаше пред него като поле, на което му предстои да води битка. Бе в състояние да й каже с нейните собствени думи какво мислеше и на какво разчиташе. Тя положително смяташе, че с пълно право е отстранила съперницата си от своя път, че това е от полза както за него, тъй и за кралството и че той трябва да го разбере и да й благодари. Тя е млада, красива, той ще я прибере отново в ложето си, а бог ще бъде милостив и тя ще му роди още един престолонаследник. Тя положително мислеше тъй и чакаше той да й предложи да остане. Но криво си беше направила сметката. Дори ако беше напълно сигурен, че тя ще му роди син, той не ще се докосне вече до убийцата на Рахел.

Леонор седеше в креслото стегнато и при все това някак примамливо и спокойно. Чакаше.

— Решението ти ме радва, доня Леонор — отвърна той и се усмихна учтиво с тънките си устни. — Ти ще окажеш голяма услуга на мен и на целия християнски свят, ако отидеш в Бургос и използуваш изпитания си ум за преговори със страхливите крале отстъпници. А и аз ще бъда доволен, като зная, че дъщерите ни са под твоите грижи. На драго сърце ще ти поставя на разположение силна охрана.

Леонор слушаше, преценяваше думите му. Изглеждаше, че страстта му към еврейката е преминала. И ако все пак говореше с нея сега студено и до известна степен подигравателно, сигурно го правеше, защото смяташе за свой рицарски дълг да защити мъртвата. Леонор се чувствуваше достатъчно силна да се бори с покойницата.

Каза:

— Чух, че не си направил никакъв опит да задържиш Кастро.

В очите на Алфонсо проблесна опасен пламък. Как нечувано дръзка бе тая жена пред него, осмелявайки се да подхване отново онзи отвратителен разговор. Но се овладя.

— Правилно си чула — отвърна той. — Не помислих дори да седна да увещавам много един човек, който побягна, щом попаднах в затруднено положение.

Леонор отвърна също тъй хладнокръвно:

— Мисля, че съдиш твърде строго рицаря, дон Алфонсо. Неговото маркграфство действително е заплашено от емира на Валенсия. Аз му бях обещала награда, а ти го накара твърде дълго да чака. Той беше прав да се чувствува лишен от възнаграждението си.

Алфонсо силно побледня, скулите изпъкнаха още по-рязко на изнуреното му лице. Но му се удаде да запази маската на учтивостта.

— С божия помощ — каза той — ще удържа Толедо и без Кастро.

— Не става въпрос за това — отвърна Леонор. — Ти знаеш. Трябва да предотвратиш да не стори и той същото като нашите братовчеди от Леон и Навара и да почне да съзаклятничи с мюсюлманите или пък открито да премине на тяхна страна, както е сторил Сид Компеадор, когато твоят прадед Алфонсо го възнаградил недостатъчно. Не за пръв път го засягаме ние, а той е чувствителен. Няма да бъде в наша полза, ако го прогоним при мюсюлманите. Не смяташ ли да му прехвърлиш кастильото, дон Алфонсо?