Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Как завиждаше на Муса. Лесно беше на мюсюлманина да работи над своята хроника. Бе намерил едно основно правило, под което подвеждаше всички събития, правилото за развитието и погиването на народите, за младостта и за остаряването им, и неговият Аллах и Пророкът потвърждаваха това правило. В корана можеше да се прочете: „И всеки народ има своето време, и никой не може нито да забави, нито да ускори, пък макар и само с един час, настъпването на това време.“

Нему, на Родриге, не се бе удало да намери смисъл и ред в събитията. Струваше му се, че истинната вяра дори забранява те да се търтят. Нима апостол Павел не беше писал в посланието си към коринтяните: „Божието безразсъдство е по-мъдро, отколкото людете — Quod stultum est Dei, sapentius est hominibus“? И нима Тертулиян не учеше, че в най-великото събитие в историята, смъртта на божия син, трябва да се вярва именно защото противоречи на разума? Но нима ако божите пътища са неведоми, ако, погледнати през човешки очи и преценени с човешки разум, изглеждат безсмислени, не беше греховен и самият стремеж да опишеш с човешки думи мощта на провидението?

От сто години воюваше християнският свят за светата земя, хиляди пъти по хиляди рицари бяха загинали в тия кръстоносни походи, а не бе завоювано почти нищо. Постигнатото с толкова кръвопролития и смърт биха могли да постигнат в една-единствена седмица трима разумни посланици, стига да поведяха деловити преговори. Всяка човешка мъдрост беше безсилна да прозре подобни неща и изречението на апостол Павел, че божието безразсъдство че чό όωρδν чοй θεο било по-мъдро, отколкото людете, почваше да звучи наистина иронично.

Приведен над своята хроника, дон Родриге произнесе тихо и злобно.

— Всичко е суета. Няма смисъл в това, което става. Няма божие провидение.

Уплаши се от собствените си думи.

— Absit, absit! Махни се! По-далеч от мен тия мисли! — заповяда си той.

Но ако неверието му в божието провидение беше ерес, не бе ерес прозрението му, че неговите собствени старания са напразни. Ето, той бе стоял зад своя пулт и по цял ден, а и през много нощи, бе дращил и цапал и се беше стремил да посочи божия пръст в събитията, чийто смисъл въпреки всичко оставаше неясен. Бе дръзнал да съживи отново великите мъртъвци на полуострова: свети Илдефонсо и свети Юлиан, кралете на готите и мюсюлманските халифи, астурийките и кастилските графове, императора Алфонсо и Сид Компеадор. Въобразявал си бе, че е втори пророк Йезекиил, избран, за да призове мъртвите да станат от гроба. „И ще туря връз вас жили, и ще докарам плът връз вас, и ще ви покрия с кожа, и ще ви вдъхна дух, и ще оживеете.“ Ала костите, които бе призовал той, не се бяха съединили пак в човешки тела. Не живееха те, людете от неговата хроника; онова, което вършеха, бе всъщност зловещо потракващият танц на скелети, облечени в пъстри дрипи.

„Не отбивай слепеца от правия път“ — предупреждаваше писанието. Тъкмо това бе сторил той. Неговата хроника отвеждаше слепците сред още по-тъмен мрак.

Изправи се с вопъл. Донесе съчки, струпа ги в огнището, запали ги. Събра безбройните листа на своята хроника и бележките си. Хвърли ги в огъня, мълчаливо, здраво стиснал устни. Гледаше как изгаряха те, лист по лист. Разбърка овъглените пергаменти и хартии, докато се превърнаха в пепел, така че никой вече да не може да ги прочете.

Тъй като раната не му позволяваше да участвува повече във войната, Бертран дьо Борн копнееше да напусне Толедо и да се завърне в своята родина. Искаше да прекара последните години от живота си като монах в Далонския манастир.

Ала вече разсечената му длан отече, отокът се пренесе и нагоре. В такова състояние той не можеше дори да помисли да си пробива път през земите, гдето мюсюлманите държаха всички пътища далече на север.

Раната гореше, измъчваше го адски. Кралят го замоли да поиска съвет от Муса. Лекарят заяви, че е останало само едно средство: да се отреже ръката.

Бертран се възпротиви. Почна да се шегува:

— Вие, мюсюлманите, не можахте да ме лишите от ръката ми в боя, искате сега да го сторите с помощта на хитростта и науката.

— Запази ръката си, рицарю Бертран — отговори спокойно Муса. — Но след седмица от теб не ще остане нищо освен стиховете ти.

Със смях и ругатни Бертран се подчини.

Завързаха го здраво за походното му легло. На малка масичка, поставена наблизо, за да я вижда, се намираше ръкавицата на поръчението от Алфонсо, а до масата стоеше старият му оръженосец и певец Папиол. Муса и магистърът Рейнеро дадоха на Бертран да изпие силно, притъпяващо болките питие и след това с помощта на желязо и огън пристъпиха към своята работа. Докато те извършваха операцията над него, Бертран диктуваше на своя Папиол едно стихотворение, посветено на дон Алфонсо — „Сирвентът за ръкавицата“.