Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Опомни се. Устните му замълвиха молитва. Кощунствена молитва. Молеше покойницата да му се явява в решителни часове, за да му казва с мълчанието си какво трябва и какво не трябва да прави.

Гутиере де Кастро Стоеше пред краля, разкрачил широко нозе, сложил ръка на дръжката на меча си, в традиционна поза.

— Какво желаеш, господарю? — запита той с малко пискливия си глас.

Алфонсо се взираше в широкото, грубовато лице на човека. Кастро спокойно отвърна на погледа му; не изпитваше страх, това поне беше сигурно. Целият гняв на краля се бе изпарил, не знаеше вече защо бе копнял с толкова буйна ярост да види обесен тоя мъж. Каза:

— Възложено ти е било да закриляш народа на моя град Толедо. Защо не си го сторил?

Дръзко и студено де Кастро отговори:

— Хората бяха раздразнени от поражението ти, дон Алфонсо, бяха настървени да рушат, да убиват. Искаха да избият виновните и твърде много люде смятаха за виновни. Но малцина загинаха, няма дори и стотина. С чиста съвест можах да върна на нашата господарка ръкавицата на рицарското поръчение и бях уверен, че съм заслужил одобрението и благодарността й.

Дон Алфонсо каза:

— Ти си се отправил към Галиана начело на тълпа от простолюдието и си убил моя ескривано и майката на моя син.

Говореше твърдо и ясно, но много спокойно. Кастро отвърна:

— Твоят народ искаше предателят да бъде наказан. Искаше наказанието му и църквата. Моето задължение бе да закрилям невинни. Този беше виновен.

Кралят очакваше, че Кастро ще се позове на лекия, кръвожаден намек на кралицата и ще отърси вината от себе си. Кастро не го стори. Обратното, той продължи:

— Казвам ти го открито: щях да го унищожа дори ако не беше предател. Аз съм Гутиере де Кастро и още преди година съм обещал пред себе си и пред испанското рицарство да накажа това обрязано псе, което оскверни моя кастильо.

Кралят каза:

— Разпрата между теб и кастилската корона бе уредена, обезщетението за твоя брат — заплатено. Договорът бе подписан и подпечатан, пратениците ти — удовлетворени.

Кастро отвърна:

— Няма да споря с теб, кралю на Кастилия. Ако смяташ, че можеш да повдигнеш основателно обвинение срещу мене, обвини ме пред сюзерена ми, краля на Арагон, за да свика той, който не стои по-високо от мен, съда на моите равни. Но позволи ми да ти кажа едно, като рицар на рицар. Чрез тебе загина моят брат, и той беше герой — прославен както с подвизите си във време на война, тъй и на турнирите. Ти самият го знаеш. И ти ми заплати обезщетение в пари, а аз се съгласих, защото се водеше свещена война. Сега се случи тъй, че аз убих един човек, който ми бе нанесъл оскърбление и не бе нищо повече от твой банкер и стар евреин. Струва ми се, че не ще сториш зле, ако приключиш сметката.

Кралят не беше склонен да се съгласи. Заповяда му:

— Разкажи как стана това.

Кастро отвърна:

— Не исках да цапам меча си с мръсна кръв. Убих го с ножницата.

С усилие — принуден да спира между отделните думи — Алфонсо запита:

— А как загина тя?

— Не мога да ти кажа — отвърна Кастро. — Когато я убиха, погледът ми бе насочен към евреина.

Говореше равнодушно, гласът му звучеше правдиво. И грубо, искрено, почти добродушно продължи:

— Сега се води свещена война и аз сподавих ненавистта в сърцето си и дойдох тук, за да се сражавам за теб. Остави тия неща, кралю на Кастилия. Тежка работа ни предстои. Рицарят не би трябвало да хаби дори дума за вече изметената смет. Погрижи се за твоя град и за стените му.

Алфонсо изумен забеляза, че дързостта на барона не предизвика гнева му. Тоя човек наистина не бе споменал нищо за двусмисленото поръчение на доня Леонор, не бе прехвърлил вината върху благородната дама, сам отговаряше за всичко, което се беше случило. „Виж ти, тоя Кастро бил рицар!“ — помисли Алфонсо.

Неуморният, винаги деен каноник дон Родриге сега изпълняваше служебните си задължения с неохота, рядко се заемаше да чете или пише, седеше огорчен и самотен.

Муса рядко можеше да общува с него. Много болни и ранени имаше в Толедо, спокойната сигурност на Муса вдъхваше доверие, въпреки подозрението към мюсюлманина мнозина прибягваха до прочутото му лекарско изкуство.

Родриге завиждаше на приятеля си за тая непрестанна деятелност, която го отвличаше от мъчителните мисли; самият той все повече затъваше в дълбоки и мрачни размишления за безполезността на всяка човешка дейност, скован беше в душата си.

От Италия му бяха изпратили ръкопис, който даваше словесен израз на неговото собствено отчаяние; бе го написал един млад прелат, Лотарио Конти, озаглавен бе: „De conditione humana“ — „За човешките качества“. Един пасаж бе направил особено силно впечатление на каноника: