Лион Фойхтвангер - Испанска балада

— Но на теб сега, за пръв и последен път, ще ти кажа: да, аз го сторих. Позволих си това удоволствие, тая „Noche Toledana“. Прозрях злодейските мисли в главата на Кастро, не му попречих, подмамих го с кастильото. И бог ми помогна. Угодно е било на бога да загинат. Защо не се бяха скрили при другите, зад стените на Худерия, тая твоя наложница и баща й? Бог ги порази със слепота. Казвам ти го право в яростните, жадни за кръв очи: сърцето ми ликуваше, когато тя беше мъртва.

Алфонсо изстена, отвърна поглед от нея, отстъпи крачка назад, сега в лицето му имаше повече болка, отколкото ярост.

Леонор се бе насладила докрай на своето тържество. Почувствува съжаление към Алфонсо. Пристъпи, застана отново съвсем близо до него.

— Да не се караме повече, дон Алфонсо — каза умолително тя и гласът й прозвуча необичайно нежно. — Ти си ранен, изнурен си. Позволи ми да се погрижа за теб; ще ти изпратя моя магистър Рейнеро, той е по-добър от твоите лекари. И позволи ми да ти кажа още: сторих го заради себе си, но положително и заради тебе. Обичам те, Алфонсо, ти знаеш. През всичките години ти бях по-предана и от стените на твоя замък, вярна, ти бях и тогава, когато очистих от пътя ти тази тук. Не можех да гледам равнодушно повече как кралят на Кастилия, бащата на моите деца, затъва в тинята. Можеш да ме изложиш пред цял свят. Можеш да ме убиеш. Но тъй беше.

Алфонсо знаеше: тъй беше, но си заповядваше да не го вярва. Можеше да разбере Леонор, ала само с разума си. Всичко в него бе настръхнало срещу нея. Не искаше любовта й; гнусеше го любовта на убийцата.

Извърна се рязко, избяга от стаята.

След тоя разговор той изпита смъртна отпадналост, раната го болеше повече от обикновено. Позволи на слугите си да го изкъпят, да го превържат, да го сложат в постелята му. Спа дълго, дълбоко, без сънища.

Сетне се отправи на кон към Галиана.

Яздеше без свита по тесните, стръмни улици, които се спускаха към Тахо. Хората го познаваха, правеха му път, вглеждаха се уплашени в отслабналото, окаменяло лице, сваляха шапки и се кланяха дълбоко. Мнозина коленичеха. Той не виждаше, не чуваше, продължаваше да язди, бавно, вперил поглед пред себе си; отвръщаше на поздравите машинално, без да съзира никого.

Приближи белите стени. Много горещо бе, над Галиана се носеше тежка, мъглява мараня, всичко бе тихо като омагьосано.

Градинарят Белардо се приближи нерешително. Колебливо целуна ръката на Алфонсо.

— Много нещастен съм, господарю — каза той. — Не можах да запазя нашата господарка. Много бяха, може би две хиляди, и ги доведе знатен рицар, а аз имах само свещената алебарда на дядо си — твърде малко можех да сторя е нея срещу тълпата. Те крещяха: „Тъй иска бог!“ И тогава то се случи. Но инак не причиниха никакви щети. Всичко е в пълен ред, господарю, и в дома, и в градината.

Алфонсо каза:

— Вие сте я погребали тук, в Галиана, нали? Заведи ме!

Нищо не показваше, че могилата е надгробна. Намираше се близо до цистерните на Раби Ханан, голо, разкопано, тревисто място.

— Не знаехме какво да сторим — извиняваше се Белардо. — Тъй като нашата господарка Рахел не бе християнка, не посмях да поставя кръст.

Кралят му направи знак да го остави сам.

Отпусна се тромаво на земята, оплетен в сивата мрежа от горещина, изпарения, мътен блясък. Чимовете бяха струпани как да е, гробът изглеждаше занемарен, той не би погребал така и куче.

Мъчеше се да си припомни как беше бродил тук заедно с Рахел, как тя беше седяла гола край брега на езерцето, стараеше се да извика отново в паметта си нейното сърцевидно лице, походката й, гласа й, тялото й. Ала успяваше да възстанови само отделни черти; Самата тя, Рахел, трептеше нейде далеч пред него, като маранята, като някакво неясно сияние. Ако изобщо бродеше някъде, духът й би трябвало да броди тук, ала Алфонсо не можеше да го призове; пък и духовете се появяват само непризовани. Може би и Бертран имаше право, жените вълнуваха само кръвта на мъжа, не и душата му.

Тук, под него, лежеше оная, която му беше донесла безбрежно щастие и беше разтърсила душата му из основи, и сега тя гниеше и служеше за храна на червеите. Ала представата за това го изпълваше с някакво странно равнодушие. Какво диреше той тук, край тоя жалък, неугледен гроб? Не, той не дължеше нищо на двамата, които лежаха тук под земята. Длъжници му бяха те. Дължаха му неговия син. Сега той не ще узнае никога какво е станало с неговия Санчо. Струваше му се, че тук, долу, в земята, наред с другите, лежи и детето, сякаш тук бе погребано, зарито и гниещо, неговото, Алфонсовото бъдеще. Не биваше да идва тук. В устата му загорча, устните му се изкривиха.